Филипи или Пловдив? В кой от двата града е проповядвал апостол Павел?

Попаднах на няколко интересни факта за града ни.
С помощта на писмо, намерено в книга и статия от вестник, дадени ми от човек, който събира информация и писмени източници за историята на град Пловдив от 40 години, изнамерих няколко интересни пасажа, които са описани от чуждестранни посетители на страната ни през вековете.
Първо, нека обясня накратко, какво вдъхнови тази статия.
От години битува идеята, че апостол Павел, е проповядвал в Пловдив и в „Послание до филипяните“, апостолът говори за жителите на днешен Пловдив, а не за гръцкия град Филипи.
Как бихме могли да докажем това?
Нека видим, какво пише в текста:

[16:9] През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни!
[16:10] След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието.
[16:11] И тъй, като отплувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол,
[16:12] а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първи град – римска колония. В тоя град престояхме няколко дни.
[16:13] А в съботата излязохме извън града при една река, дето имаха обичай да се молят, и като седнахме, говорихме на събралите се жени.
[16:14] И една богобоязлива жена от град Тиатир, на име Лидия, която продаваше багрени платове, слушаше; и Господ й отвори сърцето да внимава на това, що говореше Павел…

Когато говорим за Македония от времето на апостол Павел, то тази римска провинция обхваща териториите от Адриатическо море до Черно море и от Бяло море до Стара Планина.
В този регион, главните градове са Солун и Филипополис, вторият става столица на провинция Тракия, след 46г. сл. хр.
Град Филипи в Гърция, никога в историята не е бил важен град, освен заради твърдението, че ап. Павел е проповядвал там и се обръща към тях в посланието си.
От друга страна Филипопол е важна стратегическа точка от империята.
Освен това, текста говори за голяма река, където хората се събират и да се молят.
Около гръцкия град Филипи преминава малък приток на р. Струма и то на километри от населеното място.
Съмнявам се, че жителите на този град, са имали обичай да пропътуват по няколко километра всеки ден, за да се молят край малко поточе, защото този приток на р. Срума, не е повече от поточе.
От друга страна, през Филипопол преминава р. Еброс (Хеброс(Марица)), която по това време е плавателна и пълноводна.
Минава близо до града и от хиляди години, обитателите му се радват на богатствата с които реката ги дарява.

[16:40] А те, като излязоха из тъмницата, отидоха у Лидиини, видяха братята, утешиха ги и си тръгнаха.

Тук мога да отбележа, че тъмница има в големи градове с разположени в тях легиони, иначе казано, важните центрове.
Никой не би разположил легион за постоянно в малкото градче Филипи в Гърция.
Да не говорим, че естествено ап. Павел, е търсел големи градове, където има образовани хора, които ще запишат посланието му и ще го предават и на околните градове и села. Нали мисията му, е да разпространи Християнството.
С какво би му било полезно, малкото градче Филипи?

По нататък в текста пише:

20:2] а като премина ония места и даде много наставления на вярващите, дойде в Елада;
[20:3] там престоя три месеца. И понеже иудеите направиха против него заговор, когато щеше да отплува за Сирия, той взе решение да се върне през Македония.
[20:4] Придружаваха го до Асия Сосипатър Пиров, бериец, а от солунчани Аристарх и Секунд, Гаий от Дервия и Тимотей, и асийците Тихик и Трофим.
[20:5] Тези отидоха напред и ни чакаха в Троада.
[20:6] А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни.

От целия текст, важен е [20:6].
В него отново виждаме доказателство за твърдението си, защото тук се споменава за отплаване, а от  гр. Филипи в Гърция, имате шанс да отплавате, колкото в Сахара да се удавите.
Но защо обяснявам втори път, погледнете картата:
2019-07-11 (1)
Както казахме, река там не минава, а самото Егейско море е на десетки километри.
От друга страна р. Еброс, е пълноводна и плавателна с оживена търговия по нея.


И след като разгледахме самия текст, нека ви покажа статията от вестника, а след това и писмото от книгата.

Plowdiw, drewen i vechen
Ако не се чете от снимката в сайта, заради влошено качество при качването й, ще я предоставя на всеки, който поиска това от мен.
Статията е от месец април 1944 г.
В нея, канадския журналист Ф. Крос, говори за бомбардировките над Пловдив и не изпуска момента да опише града в който се намира.
Та той пише:

„Пловдив беше бомбардиран.
За повечето хора, които четат вестници, тази българска спирка на влакове, е само едно ново име, което се появява в процеса на войната.
Съмнително, е дали един от хиляда канадци, някога е чувал за този град, макар че това, е едно от най-известните места на света.
Християните, го познават като Филипи, а гърците, са го нарекли Филипополис.
Българите сменят името му, след последната война и така след 2000 години, градът губи своята идентичност.
В древността, градът е основан от Филип Македонски.
Той му придава толкова блясък, че Пловдив, не го губи 2000 години след това.
Македонската династия, минава през своята велика ера и се смалява до едно място за паша и един разрушен амфитеатър, като паметник за великото минало.
Филипи придобива ново значение, когато християнският свят започва там, където езическият го изоставя.
Савел от Тарсус, както се е казвал свети Павел, преди да бъде канонизиран, открива първата християнска общност във Филипополис.
Наистина, апостолите за пръв път се описват като християни в Антиохия, но първата истинска църква е издигната във Филипополис.
Павел, е бил горд от своето постижение и най-изключителното доказателство за това, може да бъде намерено в неговото послание към Филипяните.
Савел никога не губи връзката с църквата, която сам основава там, като дава втори живот на тази малка, македонска общност.
След последната война в пристъп на истеричния национализъм, който разруши Европа и за малко да направи това и със света, България смени името на Филипополис, на Пловдив.
Градът загуби своята идентичност и хиляди хора, минаха от там с Ориент Експрес, без да знаят, че тази прашна спирка, е била почитана, като гарда на Филип и като, свещен град на свети Павел.
Нацистите допълнително оскверниха града, с многобройни знамена с пречупения кръст на Хитлер, които се веят злобно от училището срещу гарата… „.
d0bb3

Това пише на 22 април 1944 година, господин Ф.Крос.
Не се изненадвайте от заядливия му тон и обидните за града и държавата изразни средства, понеже по това време, Канада и България, са противници във войната, за разлика от Гърция, която е съюзник на Канада и не само.
Днес всеки европеец знае, че Пловдив е най-древния жив град в Европа.
Благодарение на международни класации и статии в престижни списания, този факти станаха обществено достояние, но да не се отклонявам от темата.
Канадски журналист, потвърждава теорията, която се опитвам да докажа и няма смисъл от повече обяснения.
Човекът си го казва, макар със заядлив и презрителен тон, Пловдив е градът споменат, като Филипи в посланието.
Тук ще отворя една скоба, защото искам да покажа още едно мое твърдение, отнасящо се до писмените и културни паметници, които се явяват свидетели на определени историческимоменти.
В статията „Разрушителите на Пловдив“, критикувах хората, които желаят събарянето на Альоша от тепето, и заявих позицията си, че никои паметник не бива да се събаря или унищожава, защото носи информация в себе си, колкото и болезнена да е тя.
Макар статията на господин Крос да е написана с презрение към България, днес тя има стойност на писмен документ, който отново заверява един исторически факт, а именно пребиваването на апосто Павел в Пловдив и посланието му до жителите на града.


Достатъчно време отделихме на господин Крос, нека ви запозная с Елизабет Крейвън.
Елизабет Крейвън, е пътешествала по нашите земи, през първата половина на XVIIIв.
Писмата, които пише до британски благородници, са ценни исторически източници, за много държави, понеже пътуването й, е обхванало голяма част от Европа, а доста време прекарва и на Балканите.
Въпреки, че по това време България е под османско робство и не съществува на картата на света, успяваме да извлечем ценна информация за нас.
Ще ви покажа извадка от писмо, изпратено от Елизабет Крейвън до Абат Конти, написано на 1 април 1717 година.
От цялото писмо, нас ни интересуват две изречения и сега ще ги споделя с вас.
66706269_396617530960235_6065387858049368064_n

„Във Филипополис открих една секта християни, които сами се наричат павликяни. 
Показват една стара черква, където казват, че бил проповядвал Св. Павел.
Той е любимия им светец, както Св. Петър, е на Рим и не забравят да му отдават предпочитание пред останалите апостоли.“

През 1717 година, Европа вече знае истината, а тя е следната:
Апостол Павел идва във Филипопол, покръства първите европейски християни и създава първата християнска църква, като след това отплава по р. Еброс и продължава пътя си.

Изборите, не решават проблемите на България.

След изборите за Европейски парламент, отново показахме на света що за народ сме.
Избирателната активност, беше отчетена в края на изборния ден и показа изключително нисък интерес, от страна на българското общество.
Процента на гласувалите, беше 32.64% по данни на ЦИК, което е нищожен резултат, в сравнение с резултатите, които постигна националния референдум, иницииран от инициативния комитет, останал известен в историята, като „Референдума на Слави Трифонов“.
Питам се, защо 33% гласоподаватели, са от значение и могат да изпратят 17 души на европейска заплата в Брюксел, а 53-54% от българите, бяха зачеркнати и думата им, бе отнета.
Тогава, при избирателна активност 54%, резултатите бяха анулирани, защото не достигнаха нужните стойности, което беше повече от ясно, защото каквото и да беше постигнал този изпит за народна вяра, изискванията щяха да бъдат завишени от власт имащите и пак щяха да го отхвърлят.
Този пример, ще го използвам в статиите и публикациите си, докато съм жив, защото той е показателен, за това как се провеждат избори в България.
Колко е разликата между 54% и 33%?
Ще ви кажа…
Общо 21%!
Какво излиза?
Изборите в България, са без значение!
Изгодното на онази сграда, наричана погрешно Народно събрание, не е изгодно на народа на тази държава.
Пиша всичко това, по повод коментари, които чета в социалните мрежи, които критикуват хората, които не са гласували.
Аз също съм от тези хора и не смятам, че е имало нужда, да давам гласът си, за хора в които не вярвам, само и само, да не идват определени партии на власт.
Да не говорим, че видях хора, които нямаха идея защо са там, но пускаха бюлетината с подаден от непознат субект номер.
Няма кандидат, който да одобрявам, а и не вярвам в твърдението, че изборите, са честни и справедливи.
Оставям линк, към страницата с резултатите от изборите за Европейски парламент.
България има право на 17 депутатски места, та поне да погледнете, кого сте изпратили да ни представлява в Европа.

https://results.cik.bg/ep2019/mandati/index.html

13 Август

1521 г. – Испанският конкистадор Ернан Кортес завладява столицата на ацтеките – днешния град Мексико.

След няколко неуспешни опита, през 1521 година, Кортес тръгва на поход с десетхилядна армия, срещу Теночитлан, столицата на ацтеките, днешно Мексико сити. В резултат на кървави сражения, Кортес излиза победител и позволява на жителите на града да го напуснат живи. Остават само ранените и осакатените, които в последствие умират.

1642 г. – Кристиан Хюйгенс открива южната полярна шапка на планетата Марс, наречена „Сиртис Мейджър Планиша“. Откритие, което е от изключително значение за космическите изследвания.

1868 г. – Катастрофално земетресение в Перу и Еквадор убива 25 хиляди и причинява щети за 300 милиона долара. Едно от най-разпространените земетресения в историята. Регионът на който се намират държавите, е изключително сеизмичен.

1907 г. – В Ню Йорк започват да се движат първите таксита. Този факт и до днес придава чара на мегаполиса. Жълтите таксита на новия град, са изобразявани на фона на други типични за града емблеми. Те са същото, което са червените автобуси за Лондон.

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Най-страшно, е българското робство.

Да започнем увода с малко исторически факти, които ще ни върнат доста назад.
Ще проследим хронологически, робските години на българския народ, за да си обясним ситуацията днес.
Започваме с византийското владичество в българските земи.
Византия винаги е желала да си върне земите, които България й е отнела.
Затова през X век, византийската империя се съюзява с Киевска Рус и заедно нападат българското царство.
Принудени да се бият на два фронта, българите отстъпват столицата Преслав на русите.
С възкачването на цар Роман на трона, царската власт в страната е възстановена, но България вече загива.

Цар Роман бяга от столицата, но е заловен и скопен в Константинопол.

След него,на престола на останките от българското царство, се възкачва цар Самуил.

През 1014 г. в битката при Беласица, император Василий II пленява 15 000 български войници.
Тези войни имали злощастната съдба да бъдат ослепени, като на всеки 100 оставяли по един войник с едно око, който да води останалите по пътя към самуиловото царство.
Виждайки ослепената българска армия, цар Самуил получава сърдечен удар и умира.
Василий II е наречен от историята българоубиец.
Вследствие на византийското владичество, българският град губи своето величие. Изчезват занаятите, като се запазва само аграрния сектор, където голяма част от българите, се превърнали от занаятчии в земеделци, които трябвало да произвеждат храна за византийската армия. Изчезва изкуството, архитектурата и други прояви на културна дейност, в голяма степен естествено, но не напълно. Винаги е имало будни българи, на фона на заспалото стадо.
Тук е редно да споменем, че голяма част от българите, се адаптирали към новата среда и станали византийци.
Системата го изисквала и те бързо се продали без особена борба.
Без да се впускаме в много подробности, България възкръсва от пепелищата през 1185-6 г. с въстанието на Асен и Петър.
Ще продължим с Османското „присъствие“, като прескочим годините на възход и ново падение и преминем към хронологията на събитията.
Българите отново били поробени от чужда власт през 1396 с падането на последното българско царство, видинското.
Това „присъствие“ било толкова „мирно“ и „безкръвно“, че още го помним.
Не можем да разгледаме цялото османско владичество в една статия, още по-малко в една трета от статията, затова просто ще споменем, какво сме изгубили ние българите в тези пет века.
Изгубили сме свободата, църковната независимост, културата, милиони българи са избити във въстания или просто така, защото са неудобни.
Милиони деца са превърнати в еничари, елитната армия на османската империя.
Аристокрацията и мислещите хора са унищожени с един замах.
Така българите остават стадо без пастир.
В следващите пет века, милиони българи ще станат османлии и гърци.
Естествено отново за привилегии.
Османлия се става за да имаш пълни права в империята, а грък за да си допуснат в църковните институции, пък и за повече права в империята, защото гърците са имали повече такива.
Все още има обаче българи с будна съвест, които не се продават и поддават на изкушенията.
В борба за свобода падат и в Мизия, в Тракия и в Македония.
Четите се множат, но не са достатъчни.
Все пак остават и български автори, написали тук там нещо за времето в което са живели, та сега можем да знаем някои неща с по-голяма достоверност.
Иначе разчитаме на византийски хронисти и източници, като цяло.
И сега за баланс, както казва един известен шоумен… Какво ни даде османското владичество?
Възкресената през 1878 г. българска държава, получава в наследство, така да се каже, три железопътни линии от османската власт.
1. Русе – Варна
2. барон Хиршовите железници Любимец – Белово и Търново – Симеоновград – Нова Загора – Ямбол.
Горе долу, като да получиш три магистрали в наследство.
И сега да видим какво ни отне Българското робство след 1989 г.
До 1989 г. България притежава мощна енергетика.
Силна до толкова, че изпреварва Дания, Португалия и Гърция.
Енергийните проекти са изпълнявани от „Енергопроект“.
Такива проекти са:
АЕЦ Козлодуй, която е една от най-големите атомни централи в Европа и света.
ПАВЕЦ „Чайра“ чиято турбопомпена зала е на 360 метра под земята и е с размерите на футболно игрище. Тя няма европейски еквивалент.
Каскада Арда, Белмекен-Сестримо, са едни от водещите в Европа.
Отнеха ни металургията, която е произвеждала:
– Корабна ламарина.
-Бронестомана.
-Студено огънати олекотени профили.
-Валцовани стомани за транспорта и мините.
И много други продукти, които днес внасяме от други държави.
Вакумно леене, в което патент на инж. Александър Вълчев за специална обмазка на електроди и електродвигви пещи, увеличава живота им с 30% и е закупен от много държави, включително Великобритания и Канада.
Загубихме „Химпроект“, за който можете да прочетете повече, ако ви е любопитно.
Машиностроенето също липсва от българската икономика днес.
Първият български електрокар
е произведен през 1951 г.
През 80-те години има три основни производители на електро и мотокари в света.
Това са „Кларк“ от САЩ, „Тойота“ от Япония и „Балканкар“ от България.
Нямаме вече и Корабостроене, нито електро производство, производство на записващи устройства, процесори, магнитни глави, производството на радиа и телевизори, осветителна техника.
Загубихме научноизследователските си институти.
Хранително-вкусовата промишленост, нямаше да е излишна днес.
И след всичко казано, нека споменем, че и тогава сме работели със западни държави.
Френската марка „Рено“ започва производство на автомобили у нас.
Немски хипермаркети „ОБИ“ е трябвало да изградят верига хипермаркети в страната. Първия такъв е в Хасково, но така и не отваря врати.
Българската държава работи успешно още с Холандия и Япония, освен Русия и страните от СССР.
Днес всичко това са само факти и спомени на едно вече застаряващо поколение, но тези спомени са действителни и не са в далечно минало, а само на двадесетина години, времеви интервал от нас.
Днес както и при други владичества и „присъствия“, икономиката ни е унищожена, народът ни се е стопил, а културата ни е е занижена. Моралния стожен на държавата ( съдът), обслужва чужди интереси, а защитниците на реда, полиция и пожарна, са по низко заплатени и от учителите в държавата ни.
Ако това не е унищожаване на мислещото население, вероятно е масов геноцид.
За 25-6г. населението се стопи с 4 милиона. Икономиката ни рухна и властта се храни от данъци.
Културата ни е занемарена. Училищата са пред разруха, театрите не функционират напълно, операта е в окаяно състояние, имаме само едно училище за сценични кадри, което едва действа още.
Заклеймихме историята, поругахме героите си, забравихме корените си и отново сменихме народността си.
Кой стана германец, кой британец, други вече са американски поданици, а клетата България се намира в най-трудните си години.
Строят се магистрали и огради по границата, а нямаме един собствен метър от своята земя.
Всичко е закупено от чужди инвеститори и акционери.
Незнайно как, стигнахме до там, че сами продадохме свободата си.
Може би 700 години чужда власт, са се вкопчили в нашето подсъзнание и ние вече не можем да живеем свободни.