Филипи или Пловдив? В кой от двата града е проповядвал апостол Павел?

Попаднах на няколко интересни факта за града ни.
С помощта на писмо, намерено в книга и статия от вестник, дадени ми от човек, който събира информация и писмени източници за историята на град Пловдив от 40 години, изнамерих няколко интересни пасажа, които са описани от чуждестранни посетители на страната ни през вековете.
Първо, нека обясня накратко, какво вдъхнови тази статия.
От години битува идеята, че апостол Павел, е проповядвал в Пловдив и в „Послание до филипяните“, апостолът говори за жителите на днешен Пловдив, а не за гръцкия град Филипи.
Как бихме могли да докажем това?
Нека видим, какво пише в текста:

[16:9] През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни!
[16:10] След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието.
[16:11] И тъй, като отплувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол,
[16:12] а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първи град – римска колония. В тоя град престояхме няколко дни.
[16:13] А в съботата излязохме извън града при една река, дето имаха обичай да се молят, и като седнахме, говорихме на събралите се жени.
[16:14] И една богобоязлива жена от град Тиатир, на име Лидия, която продаваше багрени платове, слушаше; и Господ й отвори сърцето да внимава на това, що говореше Павел…

Когато говорим за Македония от времето на апостол Павел, то тази римска провинция обхваща териториите от Адриатическо море до Черно море и от Бяло море до Стара Планина.
В този регион, главните градове са Солун и Филипополис, вторият става столица на провинция Тракия, след 46г. сл. хр.
Град Филипи в Гърция, никога в историята не е бил важен град, освен заради твърдението, че ап. Павел е проповядвал там и се обръща към тях в посланието си.
От друга страна Филипопол е важна стратегическа точка от империята.
Освен това, текста говори за голяма река, където хората се събират и да се молят.
Около гръцкия град Филипи преминава малък приток на р. Струма и то на километри от населеното място.
Съмнявам се, че жителите на този град, са имали обичай да пропътуват по няколко километра всеки ден, за да се молят край малко поточе, защото този приток на р. Срума, не е повече от поточе.
От друга страна, през Филипопол преминава р. Еброс (Хеброс(Марица)), която по това време е плавателна и пълноводна.
Минава близо до града и от хиляди години, обитателите му се радват на богатствата с които реката ги дарява.

[16:40] А те, като излязоха из тъмницата, отидоха у Лидиини, видяха братята, утешиха ги и си тръгнаха.

Тук мога да отбележа, че тъмница има в големи градове с разположени в тях легиони, иначе казано, важните центрове.
Никой не би разположил легион за постоянно в малкото градче Филипи в Гърция.
Да не говорим, че естествено ап. Павел, е търсел големи градове, където има образовани хора, които ще запишат посланието му и ще го предават и на околните градове и села. Нали мисията му, е да разпространи Християнството.
С какво би му било полезно, малкото градче Филипи?

По нататък в текста пише:

20:2] а като премина ония места и даде много наставления на вярващите, дойде в Елада;
[20:3] там престоя три месеца. И понеже иудеите направиха против него заговор, когато щеше да отплува за Сирия, той взе решение да се върне през Македония.
[20:4] Придружаваха го до Асия Сосипатър Пиров, бериец, а от солунчани Аристарх и Секунд, Гаий от Дервия и Тимотей, и асийците Тихик и Трофим.
[20:5] Тези отидоха напред и ни чакаха в Троада.
[20:6] А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни.

От целия текст, важен е [20:6].
В него отново виждаме доказателство за твърдението си, защото тук се споменава за отплаване, а от  гр. Филипи в Гърция, имате шанс да отплавате, колкото в Сахара да се удавите.
Но защо обяснявам втори път, погледнете картата:
2019-07-11 (1)
Както казахме, река там не минава, а самото Егейско море е на десетки километри.
От друга страна р. Еброс, е пълноводна и плавателна с оживена търговия по нея.


И след като разгледахме самия текст, нека ви покажа статията от вестника, а след това и писмото от книгата.

Plowdiw, drewen i vechen
Ако не се чете от снимката в сайта, заради влошено качество при качването й, ще я предоставя на всеки, който поиска това от мен.
Статията е от месец април 1944 г.
В нея, канадския журналист Ф. Крос, говори за бомбардировките над Пловдив и не изпуска момента да опише града в който се намира.
Та той пише:

„Пловдив беше бомбардиран.
За повечето хора, които четат вестници, тази българска спирка на влакове, е само едно ново име, което се появява в процеса на войната.
Съмнително, е дали един от хиляда канадци, някога е чувал за този град, макар че това, е едно от най-известните места на света.
Християните, го познават като Филипи, а гърците, са го нарекли Филипополис.
Българите сменят името му, след последната война и така след 2000 години, градът губи своята идентичност.
В древността, градът е основан от Филип Македонски.
Той му придава толкова блясък, че Пловдив, не го губи 2000 години след това.
Македонската династия, минава през своята велика ера и се смалява до едно място за паша и един разрушен амфитеатър, като паметник за великото минало.
Филипи придобива ново значение, когато християнският свят започва там, където езическият го изоставя.
Савел от Тарсус, както се е казвал свети Павел, преди да бъде канонизиран, открива първата християнска общност във Филипополис.
Наистина, апостолите за пръв път се описват като християни в Антиохия, но първата истинска църква е издигната във Филипополис.
Павел, е бил горд от своето постижение и най-изключителното доказателство за това, може да бъде намерено в неговото послание към Филипяните.
Савел никога не губи връзката с църквата, която сам основава там, като дава втори живот на тази малка, македонска общност.
След последната война в пристъп на истеричния национализъм, който разруши Европа и за малко да направи това и със света, България смени името на Филипополис, на Пловдив.
Градът загуби своята идентичност и хиляди хора, минаха от там с Ориент Експрес, без да знаят, че тази прашна спирка, е била почитана, като гарда на Филип и като, свещен град на свети Павел.
Нацистите допълнително оскверниха града, с многобройни знамена с пречупения кръст на Хитлер, които се веят злобно от училището срещу гарата… „.
d0bb3

Това пише на 22 април 1944 година, господин Ф.Крос.
Не се изненадвайте от заядливия му тон и обидните за града и държавата изразни средства, понеже по това време, Канада и България, са противници във войната, за разлика от Гърция, която е съюзник на Канада и не само.
Днес всеки европеец знае, че Пловдив е най-древния жив град в Европа.
Благодарение на международни класации и статии в престижни списания, този факти станаха обществено достояние, но да не се отклонявам от темата.
Канадски журналист, потвърждава теорията, която се опитвам да докажа и няма смисъл от повече обяснения.
Човекът си го казва, макар със заядлив и презрителен тон, Пловдив е градът споменат, като Филипи в посланието.
Тук ще отворя една скоба, защото искам да покажа още едно мое твърдение, отнасящо се до писмените и културни паметници, които се явяват свидетели на определени историческимоменти.
В статията „Разрушителите на Пловдив“, критикувах хората, които желаят събарянето на Альоша от тепето, и заявих позицията си, че никои паметник не бива да се събаря или унищожава, защото носи информация в себе си, колкото и болезнена да е тя.
Макар статията на господин Крос да е написана с презрение към България, днес тя има стойност на писмен документ, който отново заверява един исторически факт, а именно пребиваването на апосто Павел в Пловдив и посланието му до жителите на града.


Достатъчно време отделихме на господин Крос, нека ви запозная с Елизабет Крейвън.
Елизабет Крейвън, е пътешествала по нашите земи, през първата половина на XVIIIв.
Писмата, които пише до британски благородници, са ценни исторически източници, за много държави, понеже пътуването й, е обхванало голяма част от Европа, а доста време прекарва и на Балканите.
Въпреки, че по това време България е под османско робство и не съществува на картата на света, успяваме да извлечем ценна информация за нас.
Ще ви покажа извадка от писмо, изпратено от Елизабет Крейвън до Абат Конти, написано на 1 април 1717 година.
От цялото писмо, нас ни интересуват две изречения и сега ще ги споделя с вас.
66706269_396617530960235_6065387858049368064_n

„Във Филипополис открих една секта християни, които сами се наричат павликяни. 
Показват една стара черква, където казват, че бил проповядвал Св. Павел.
Той е любимия им светец, както Св. Петър, е на Рим и не забравят да му отдават предпочитание пред останалите апостоли.“

През 1717 година, Европа вече знае истината, а тя е следната:
Апостол Павел идва във Филипопол, покръства първите европейски християни и създава първата християнска църква, като след това отплава по р. Еброс и продължава пътя си.

Стинг помете Античен театър Пловдив.

След концерта на Стинг, античния театър в Пловдив, прилича на разорана нива.

За да поберат цялата публика, организаторите на концерта, трябваше да пожертват зелените тревни площи на античното съоражение, като на тяхно място, бяха монтирани още седящи места.

Резултатът, е на лице:

Ето и допълнителните места, преди фирмата изпълнител да ги демонтира:

Да видим, дали ще бъдат възстановени, зелените площи на античния театър на Пловдив.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

Внимание! Роял на пътя!

Всеки ден стъпваме по уникални произведения на изкуството. Тази пешеходна пътека с годините ще изчезне и кой знае, дали някога отново, подобно хрумване ще бъде реализирано.

Културен Пловдив доказва, че има много какво да предложи на своите туристи, но дали пловдивчани ще се досетят къде се намира тази уникална идея.

Както обещах, още следващия четвъртък, читателите на http://www.plovdiv-times.com, ще получат своя отговор, макар да смятам, че е очевиден.

Цялата публикация „Внимание! Роял на пътя!“

Най-страшно, е българското робство.

Да започнем увода с малко исторически факти, които ще ни върнат доста назад.
Ще проследим хронологически, робските години на българския народ, за да си обясним ситуацията днес.
Започваме с византийското владичество в българските земи.
Византия винаги е желала да си върне земите, които България й е отнела.
Затова през X век, византийската империя се съюзява с Киевска Рус и заедно нападат българското царство.
Принудени да се бият на два фронта, българите отстъпват столицата Преслав на русите.
С възкачването на цар Роман на трона, царската власт в страната е възстановена, но България вече загива.

Цар Роман бяга от столицата, но е заловен и скопен в Константинопол.

След него,на престола на останките от българското царство, се възкачва цар Самуил.

През 1014 г. в битката при Беласица, император Василий II пленява 15 000 български войници.
Тези войни имали злощастната съдба да бъдат ослепени, като на всеки 100 оставяли по един войник с едно око, който да води останалите по пътя към самуиловото царство.
Виждайки ослепената българска армия, цар Самуил получава сърдечен удар и умира.
Василий II е наречен от историята българоубиец.
Вследствие на византийското владичество, българският град губи своето величие. Изчезват занаятите, като се запазва само аграрния сектор, където голяма част от българите, се превърнали от занаятчии в земеделци, които трябвало да произвеждат храна за византийската армия. Изчезва изкуството, архитектурата и други прояви на културна дейност, в голяма степен естествено, но не напълно. Винаги е имало будни българи, на фона на заспалото стадо.
Тук е редно да споменем, че голяма част от българите, се адаптирали към новата среда и станали византийци.
Системата го изисквала и те бързо се продали без особена борба.
Без да се впускаме в много подробности, България възкръсва от пепелищата през 1185-6 г. с въстанието на Асен и Петър.
Ще продължим с Османското „присъствие“, като прескочим годините на възход и ново падение и преминем към хронологията на събитията.
Българите отново били поробени от чужда власт през 1396 с падането на последното българско царство, видинското.
Това „присъствие“ било толкова „мирно“ и „безкръвно“, че още го помним.
Не можем да разгледаме цялото османско владичество в една статия, още по-малко в една трета от статията, затова просто ще споменем, какво сме изгубили ние българите в тези пет века.
Изгубили сме свободата, църковната независимост, културата, милиони българи са избити във въстания или просто така, защото са неудобни.
Милиони деца са превърнати в еничари, елитната армия на османската империя.
Аристокрацията и мислещите хора са унищожени с един замах.
Така българите остават стадо без пастир.
В следващите пет века, милиони българи ще станат османлии и гърци.
Естествено отново за привилегии.
Османлия се става за да имаш пълни права в империята, а грък за да си допуснат в църковните институции, пък и за повече права в империята, защото гърците са имали повече такива.
Все още има обаче българи с будна съвест, които не се продават и поддават на изкушенията.
В борба за свобода падат и в Мизия, в Тракия и в Македония.
Четите се множат, но не са достатъчни.
Все пак остават и български автори, написали тук там нещо за времето в което са живели, та сега можем да знаем някои неща с по-голяма достоверност.
Иначе разчитаме на византийски хронисти и източници, като цяло.
И сега за баланс, както казва един известен шоумен… Какво ни даде османското владичество?
Възкресената през 1878 г. българска държава, получава в наследство, така да се каже, три железопътни линии от османската власт.
1. Русе – Варна
2. барон Хиршовите железници Любимец – Белово и Търново – Симеоновград – Нова Загора – Ямбол.
Горе долу, като да получиш три магистрали в наследство.
И сега да видим какво ни отне Българското робство след 1989 г.
До 1989 г. България притежава мощна енергетика.
Силна до толкова, че изпреварва Дания, Португалия и Гърция.
Енергийните проекти са изпълнявани от „Енергопроект“.
Такива проекти са:
АЕЦ Козлодуй, която е една от най-големите атомни централи в Европа и света.
ПАВЕЦ „Чайра“ чиято турбопомпена зала е на 360 метра под земята и е с размерите на футболно игрище. Тя няма европейски еквивалент.
Каскада Арда, Белмекен-Сестримо, са едни от водещите в Европа.
Отнеха ни металургията, която е произвеждала:
– Корабна ламарина.
-Бронестомана.
-Студено огънати олекотени профили.
-Валцовани стомани за транспорта и мините.
И много други продукти, които днес внасяме от други държави.
Вакумно леене, в което патент на инж. Александър Вълчев за специална обмазка на електроди и електродвигви пещи, увеличава живота им с 30% и е закупен от много държави, включително Великобритания и Канада.
Загубихме „Химпроект“, за който можете да прочетете повече, ако ви е любопитно.
Машиностроенето също липсва от българската икономика днес.
Първият български електрокар
е произведен през 1951 г.
През 80-те години има три основни производители на електро и мотокари в света.
Това са „Кларк“ от САЩ, „Тойота“ от Япония и „Балканкар“ от България.
Нямаме вече и Корабостроене, нито електро производство, производство на записващи устройства, процесори, магнитни глави, производството на радиа и телевизори, осветителна техника.
Загубихме научноизследователските си институти.
Хранително-вкусовата промишленост, нямаше да е излишна днес.
И след всичко казано, нека споменем, че и тогава сме работели със западни държави.
Френската марка „Рено“ започва производство на автомобили у нас.
Немски хипермаркети „ОБИ“ е трябвало да изградят верига хипермаркети в страната. Първия такъв е в Хасково, но така и не отваря врати.
Българската държава работи успешно още с Холандия и Япония, освен Русия и страните от СССР.
Днес всичко това са само факти и спомени на едно вече застаряващо поколение, но тези спомени са действителни и не са в далечно минало, а само на двадесетина години, времеви интервал от нас.
Днес както и при други владичества и „присъствия“, икономиката ни е унищожена, народът ни се е стопил, а културата ни е е занижена. Моралния стожен на държавата ( съдът), обслужва чужди интереси, а защитниците на реда, полиция и пожарна, са по низко заплатени и от учителите в държавата ни.
Ако това не е унищожаване на мислещото население, вероятно е масов геноцид.
За 25-6г. населението се стопи с 4 милиона. Икономиката ни рухна и властта се храни от данъци.
Културата ни е занемарена. Училищата са пред разруха, театрите не функционират напълно, операта е в окаяно състояние, имаме само едно училище за сценични кадри, което едва действа още.
Заклеймихме историята, поругахме героите си, забравихме корените си и отново сменихме народността си.
Кой стана германец, кой британец, други вече са американски поданици, а клетата България се намира в най-трудните си години.
Строят се магистрали и огради по границата, а нямаме един собствен метър от своята земя.
Всичко е закупено от чужди инвеститори и акционери.
Незнайно как, стигнахме до там, че сами продадохме свободата си.
Може би 700 години чужда власт, са се вкопчили в нашето подсъзнание и ние вече не можем да живеем свободни.

Имало едно време…

В тази статия, ще се опитам да не навлизам в конспиративни теории, но все пак има странни съвпадения и мистични връзки между български етноними и фрази, които чудно защо присъстват в езиците на няколко древни нации, блестящи със своето величие във времето.
Започваме с един шумерски запис, който проф. Хилпречт (Университета в Пенсилвания), смята за първата версия на Големия Потоп описан в Библията.
Шумерската версия на текста, е записана върху глинени плочи и разказва епоса за Гилгамеш.
Заповедта за тяхното написване е дадена от „Могъщия Шар на Кутите“ , иначе наречен Канасу Биги Кубрат- Владетел на четирите посоки на цивилизования свят.
Шумерски      Български

Канасу        –     Владея, повелявам, управлявам
Биги            –     Моя земя, земя, страна
Кубрат        –     Четирите четвъртинки на света
(къбрат)             (цивилизования свят според  Хилпречт)

В този текст, еквивалента на  „Ноевия ковчег“ е описан като Магур, което означава кораб-къща.
Етнонима магур, може да се срещне и днес в българските земи.
Гур              –      род, дом
Примери:
Пещерата Магура
Село Магурица в Косово
местността  „Магурица“ в Кюстендил.

Хилпречт смята, че потопа всъщност представлява скъсване на сушата около днешните протоци, Босфор и Дарданели, като след това днешното Серидиземно море, се излива в котловината, която днес наричаме Черно море. Отдавна е доказано, че Черно море някога е било само сладководно езеро. Всъщност дори и днес, най-дълбоките му пластове са сладководни. На дъното му бе открита най-древната европейска цивилизация, използвала още тогава златното сечение.
Според проф. Хилпречт, след този потоп, магура (кораба-къща), заседнал в планината Нисир в земите на кутите.
(Египтяните също имат МАГУР, но тук вече става дума за малка плиткодънна лодка.
Преди години, в Странджа бе открита гробница на Богинята БАСТЕТ, Богинята котка на египтяните, но и до днес не е ясно, какво е нейното приложение на балканите.)
Кутите са познати в историята ни, но са известни като кутигури. Ако изхождаме от шумерското тълкование на думата Гур, то би следвало да преведем КУТИГУР, като Рода или Дома на Кутите.
Ако се задълбочим още малко, можем да открием прилика и в друга дума от шумерския език.
Титлата Шар или Чар, звучи много близка до титлата Цар, за която съвременната наука твърди, че произлиза от Цезар, изменено в Кесар и накрая Сер, Сир или Цар.
Такова мнение изказват и българските учени, доц. Явор Шопов – СУ „Климент Охридски“  и доц. Христо Смоленов- БАН
Друго близко съвпадение е шумерския израз ДУР АН КИ (мястото, където небето АН се среща със земята КИ или хоризонта) и местността Дуранкулак ( „Дуранкулак“ в смислов превод е мястото където прародителя на този бик е ударил с копито земята и се образувало езерото в средата на което във вдлъбнатината на копитото се е образувал малкия остров, където има останки от живот съизмерими с варненския халколитен некропол. Или това е мястото където е наречено, че ще има винаги живот, благоденствие и родова памет.,)
Сега стигаме до шумерсата дума за Бог, която те произнасяли като БАЛЛ.
Както вече споменах, ГУР означава дом или род, къща, БАЛЛГУР- Божи дом, Божи род.
Няма да спекулирам със синхронизацията на двете думи, оставям всеки сам да направи своя извод.
Преминавам към друга такава народност, древна и вечна, също като българската.рВ индийския епос „Махабхарата“, както и в древните Ведически текстове има доста странни съвпадения, които разбира се подлагам на съмнение до доказване на противното, но все пак…

Богът който носи слънцето във древните Веди се нарича Суриа, а в българските Сурва.

„…Сурва Бога се роди, мамо млада Бога…“ – българска сурвакарска песен.
Сурвакарската традиция в древността, се изпълнявала в най-късия ден на годината, или 24 декември, когато всъщност е нова година за древните народи.
Запазени са 67 божества в българската митология:
Халата е една от тях и също присъства във Ведическите текстове, написани на санскрит.
Друго индийско божество е ДИНКАРА- този който носи новия ден.
ДИН или ДЕН
КАРА или НОСИ
Динкара (наречен още МИТРА) се вози в златна колесница, а водачът на колесницата се казва РУМЕН.
Богинята на знанието се нарича УММА, като УМ или РАЗУМ. (един от шумерските градове се нарича УММА, което е препратка назад във времето от ведическите текстове.)
Богът на ветровете се нарича ВАЮ ВАТЕР или ВЕЯ ВЯТЪР.
Индийците и днес знаят, че тази религия не е тяхна, тя е възприета от тях, но е донесена от БАЛЛХИКИТЕ, чийто владетел се нарича КАРДАМА, като кан КАРДАМ в „Именник на българските канове“

Обесихме Джингиби

Всеки от нас е роден за да умре…

Всеки на този свят живее за да умре, но има един човек, един българин, който умря за да живее. Безспорно „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира“ и никак не умаловажавам останалите български борци за свобода, но Левски винаги е бил олицетворение на българската обетована земя. За съжаление обаче,  борбата за “ Свята и чиста Република“ продължава и днес. Дори през 2016 година, все още се делим на българи и турци, сини и червени, леви и десни, русофили и русофоби. България на Левски, не е това, което е България днес. Склонила глава пред Падишаха, българската покорна главица, сабя не я сече, за сметка на българското покорно тяло, което бавно загнива в пясъците на забравата. Срам нямахме до там, че обявихме Апостола за престъпник, заловен от полицията и справедливо съден за постъпките си. Позволихме цигани да се гаврят с портрета му, и само от година на година, се сещаме да отдадем почит на един свят и чист човек.

Е, драги ми читателю, ще ме обориш ли?

През 1876 година, загинаха хиляди българи, отишли на сигурна смърт, пренасяйки съзнателно своята жертва за България по време на Априлското въстание.
През 1877 година, започва руско-турска война, в която българите, ще получат своята независимост още на следващата година. Тази земя е напоена с руска кръв, не с американска, не с английска, а с руска и българска кръв. Кръв, която изкупва греховете на българите и до днес. Спасени от пет столетно робство, спасени от вековна забрава и получили нов шанс за достоен живот, ние заплюхме всичко и обявихме атлантическите братя за месии, имащи пълни права над живота ни. Загърбихме един цял народ, който изпрати синовете си тук, сред българските села и градове, за да довърши започнатото от Васил Левски.
За благодарност, заставаме срещу Русия в Първата Световна Война, а няколко години по-късно, отново през Втората. За благодарност, все още се оправдаваме с това, че руснаците са ни виновни за мизерията в която живеем. Драги „граждани“ на Република България, вие не знаете значението на думата гражданин. За ситуацията в държавата сме виновни самите ние! Виновни сме, че сме наивни, мързеливи, неуки и горделиви. Гордеем се с историята, която имаме, но какво правим за да я продължим? Не е редно да разказваме и възвеличаваме отминали събития и да се тупаме в гърдите с тях, щом не можем да бъдем общество с глас народен. С какво право говорим за Апостола, за неговото име и слава, когато не възпитаваме децата си в неговата идеа? Позволяваме вече 26 години, да ни управлява една върхушка, без политически опит, която с лека ръка разпродаде и разруши всичко градено с пот и кръв. Ден след ден, година след година, българското гражданско общество намалява и се стопява под ударите на безумни закони и данъци, които могат да се сравнят с феодалния модел на управление, получаваш толкова, колкото да живееш. Времето лети, за да го стигнеш трябва да тичаш, а ние сме седнали удобно в дълбоката яма и чакаме да отмине поредната буря. През 2016 година, месец февруари, ние обесихме отново Апостола, като не оправдахме и частица от доверието, което той сам ни гласува.