На кой му пука за Нотр Дам?

Да ви кажа честно, не знам как да започна този пост!
Сигурен съм, че болката на французите, е огромна и изключително много съжалявам, за случилото се в Париж, но в тази статия, ще изразя мнението ми не като човек, а като българин.
Искам да знам, кой упълномощи „българското“ правителство да изпраща финансова помощ на Франция от държавния бюджет, който се пълни от данъците на всеки българин?
Искам да знам, кой даде право на Бойко Борисов, да харчи нашите пари за катедрала във Франция?
Искам да знам, кой му разреши да дава изявления, по национални телевизии, в които си вдига акциите на мой гръб?
Искам да знам защо ще изпращаме пари за една изгоряла църква извън пределите на България, при положение, че българските църкви, са пред разпадане?
Искам да знам, кой ще плати за нови кувьози, чрез които ще бъдат спасени стотици, дори хиляди животи?
Искам да знам, кой ще плати за подпалените тютюневи скалдове в Пловдив?
Защо не събирахте помощи за тях, а ги чакате да паднат, за да построите още един модерен фитнес на тяхно място?
Искам да знам, колко болници спасихте от разпад или затваряне?
И като стана дума, защо не опростите дълговете на същите тези болници, както опростихте милионите на Мюфтийството, вместо да ги затваряте и да оставяте българите на произвола на съдбата?
Кажете ми, колко пари отпуснахте за българските пенсионери, за българските работници, които плащат данъците си чинно, не като вас господа управляващи, които пиете сиромашката българска кръв ежедневно?
Кажете ми още, кой ще плаща за българските училища, за българските паркове и градини, за българските музеи и българските паметници на културата, които тънат в разруха?
Искам да питам, кой ще даде пари за реставрацията на родните домове на българските герои?
Къщата на Васил Левски, е пред разпадане!
Отговорете, кой ще плати за болните от рак и други неизлечими болести?
Кой ще плати на българската полиция и на българските лекари?
Кой ще плати на българските учители?
Пак да ви питам!
Кой ви даде право, да харчите данъците ми, за френска катедрала при положение, че дарения от частни лица, валят всяка секунда?
Щом толкова желаете да помогнете, дарете парите от личните си сметки господа управляващи, макар тези сметки, също, да са пълни с наши пари Така и така вече сте ги откраднали…
Не бъркайте в джоба МИ, защото започва да ми става много неприятно!
Като завършек, бих искал да кажа, че ако изобщо събирате пари за Франция, то моля, отделете сумата отредена от моите лични данъци и си купете пистолет, с който да се застреляте!

Те също, се нуждаят от реставрация и заслужават да получат финансиране от БЪЛГАРСКИТЕ ДАНЪЦИ!!!

7ee38dabc99e61d1d70b57950765e82a94da9930370125-645x429eliseina-tsarkva-remont-07-38376-1000x0
Харчете българските пари за България, а вашите за каквото решите!

Израел на североизток от Йеросалим.

Колко държави имат Евреите?

Тук повечето от вас, а до вчера и аз, ще кажете само една, Израел.
Това обаче, не е съвсем вярно!
В далечния изток на Русия, както се казва, през девет планини в десета, се намира една малка територия, притисната от два мощни гиганта, Русия и Китай.
Точно там се намира малката Еврейска автономна област, която на практика е най-самостоятелната държава в състава на Руската Федерация.

Днес там живеят основно руснаци и много малко евреи, но държавата си остава с това име.
Територията на която е разположена е с големина 36 271 km2 и над 160 000 жители.
През нея текат над пет хиляди реки, които са притоци на основната река Амур.
Основен град на еврейската автономна област, е град Биробиджан с население малко над 74 хиляди души.
Характерна за града, е текстилната индустрия, както и хранително-вкусовата.

За презентацията е нужен JavaScript.

В Биробиджан, се намира Приамурски държавен университет „Шолом-Алейхем“.
За малките си размери и малобройното население, Биробиджан разполага с 3 музея.
„Музей на съвременните изкуства ЕАО“, „Крайведчески областен музей“ и „Музей на славата“.
В града има също и 4 тетъра, градски дворец на културата и регионална филхармония.

Освен Биробиджан, в ЕАО, има още няколко населени места с над 5 000 души.
Град Облучие и селата Николаевка, Ленинское и Амурзет, които са села от градски тип.

Облучие е селище, създадено през 1911 година, покрай строежа на транссибирската магистрала.
Днес селището се обитава от малко над 8 хиляди жители.
Получава статут на град в края на 30-те години на XXв.
В региона на Облучие, се произвеждат строителни материали, цветни метали и хранителни стоки.

За презентацията е нужен JavaScript.


Административен център на Уляновска област, е град Николаевка с население около 6400 души, който също е село от градски тип.

 

За презентацията е нужен JavaScript.

Странното в тази автономна област, е че еврейската общност, е под 1 процент от жителите в страната, за разлика от руснаците, които съставляват над 90 процента, обаче титулния народ, са евреите и надписите в градовете, също са на два езика, руски и идиш.

 

 

 

 

Военният клуб в Пловдив

През последните години, Пловдив се промени много и в някои квартали, старите сгради почти липсват извън „Главната“.
Да, хубаво е, че градът се модернизира и върви напред, като всеки европейски град, но миналото не бива да бъде зачеркнато.
То също има своя отпечатък върху градския бит и привичките на хората.
Все още има запазени сгради, които могат да бъдат видени и които чакат своята реставрация, за да допълнят облика на модерния Пловдив.
По центъра, архитектурата беше запазена и добре реставрирана.
Малките тесни улички на „Капана“, могат да те запленят до толкова, че наистина да се изгубиш сред различните атракции и заведения, които предлагат всевъзможни емоции, както от към дизайн, така и от към меню.
29133696264_a065085acd_h-1024x68456365_660_370
Наистина има какво да се види в съвременния град, но някога всичко, което е било модерно за града е тръгвало от една конкретна сграда.
Като се замисля, дори днес „Главната“ започва от тази сграда.
vodsc03580photo_verybig_312471
Военният клуб някога е диктувал модата в града.
В годините, когато сградата е била построена, военните са съставлявали тогавашната българска аристокрация, така че ритъмът на града определян от тях.
Бални танци, мода, стил и изобщо светския начин на живот, се е диктувал от същата тази сграда.
Идеята за такава сграда в града, датира от 1898 година, когато е удобрен проекта за нея от градската управа на 25 март, а кмет на града е Христо Г. Данов.
Строежът й започва през 1906 година, а за архитект на проекта, е избран Никола Лазаров, който е проектирал веонните клубове в София, Шумен и Сливен.
pld_5F25
Откриването на Военият клуб, е на 31 декември 1908 година с новогодишен бал.
Military_Club,_Plovdiv,_Bulgaria_on_old_photo1397556113524571485371833_voenenosnovna
Всъщност, тогава сградата има три купола отгоре, които днес липсват, заради разрушителното чирпанско земетресение, което е нанесло огромни щети на цялата околност.

Сградата, тъкмо е била отремонтирана, след големия пожар от 18 януари 1927 година, когато само няколко месеца след ремонта, през пролетта на 1928 година, разрушителното земетресение поразява сградата.
В новия ремонт, не са включени куполите, които са били емблематични за сградата.
В наши дни, се прокрадва идеята, че все пак ще има нов ремонт за тази емблематична сграда и този път, куполите ще бъдат възтановени, а Военният клуб, ще добие предишното си величие.

Сега, след като видяхме как е изглеждала тази градска забележителност някога, някак си празнотата на куполите, се усеща по-силно.
f3e9b215b26dfe1e1b580531a2e72bd6_XL

Евгений Тодоров за Plovdiv-Times

Отправих покана за интервю, към един от съвременните ни хронисти,
г-н Евгений Тодоров, собственик на „Пловдивска Обществена Телевизия“ или ПОТВ.
Защо казвам хронист?
Защото г-н Тодоров, е извор за знания и една жива легенда на българския преход, която умело се възползва от капацитета си и своите познания, за да ни опише една отдавна отминала катрина, която малцина други, се осмеляват дори да си спомнят.
Автор на книги като:
„Запомнете Пловдив“, която е в 4 части, или поне аз знам за толкова. „Записки по българския преход“, „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайни писма до Бойко Борисов – и други явни и секретни писма и документи.“ Последната е описана, като изключително скандална и директна! От издателство „Летера“ казват, че автора няма респект към институциите и не крият, че книгата е цензорирана.
Интервюто беше много интересно за мен.
Водих разговор с един умерен човек, който определено има какво да каже и всяка дума му е на място.
Научих, че и в Париж си хапват шкембе.
Припомнихме си „Бира и половина“ и спомените на г-н Тодоров, бяха попити от мен като гъба.
Чуйте ги и Вие!

Стига вече с тези ДЖЕНДЪРИ!!!

От месеци насам, слушаме една и съща тема, която се върти по всички медии и не само.
За или против джендърите?
За или против „Истанбулската конвенция“?
Какво е джендър?
Джендърите завладяха пазара с мартеници!
Джендъри, джендъри, джендъри…
Преди това бяха хомосексуалните паради и свободии, а по-преди това бяха травестити, метросексуални, бисексуални, асексуални и всякакви други самоопределения.
Нямам против всяка от тези принадлежности и спадащите към тях индивиди.
Нямам против, всеки да живее така както сметне за добре, но бива ли бе хора за всичко да парадирате или протестирате?
То да беше за нещо жизнено важно, като плътността на озоновия слой, катстрофалното погубване на планетата, опасността от войни и бедствия или други теми, късаещи всички обитатели на този богохулствен камък, носещ се във космическото пространство.
Защо е необходимо да отдаваме такова внимание на подобни въпроси от никакво естество?
Какво, ако се обявите против конвенцията?
Мъжете няма да се определят като жени?
Жените ще спрат да се правят на мъже?
Хомосексуалността ще спре?
Нищо подобно!
Това са въпроси, които зависят само и единствено от хората, които ще вземат решение за пола си или за сексуалната си ориентация!
Ако спрете да им правите реклама, това което до някъде правя и аз в този момент, може би ще си припомните поговорката:
„Всяко чудо за три дни!“
„Всеки е свободен да гради своето бъдеще или да провали сам живота си!“

И. И.

Дом за пловдивската опера!

„Пловдив е европейска столица на културата!“

Този слоган ехти навсякъде около нас.
Всички пловдивчани и българи се радват на този факт и наистина градът , е много променен.
Европейската столица на културата обаче, има един огромен недостатък, липсата на сграда за „Пловдивска Опера“.
Правителството тук липсва тотално, държава няма.
„Който иска Опера, да върви в Стара Загора!“
Думи на Бойко Борисов, на когото очевидно не му е необходима културна България, щом може да има транзитна България.
Магистралите са по-важни от образованието на децата ни и дори народът ни.
В същото време в Пловдив се направи грандиозен концерт на „Софийска филхармония“ с диригент Максим Ешкенази и водещи Юлиан Вергов и Анна Пападопулу, а Дони изпя няколко песни за публиката.
На спектакъла, който беше безплатен и свободен за всички, които искаха да го наблюдатват, се рекламираше фондация „Америка за България“, но освен нея, се чуха стойностни произведения на български композитори, съвременни и класически, както и филмова музика от някогашното българско кино.
Споменаха се починалите културни дейци на миналия век, в това число и актьори.
Концертът се проведе на античния театър и всички места бяха заети.
Фестивалът „Оpera open“ също пожъна успехи и показа на пловдивската публика едни от най-известните и интересни опери в Европа.
„Силата на съдбата“, беше поставена на сцената от италианския режисьор, Стефано Пода.
Светлинно, музикално и изпълнено с интересни моменти шоу, течеше в продължение на два месеца, юни и юли, но продължи с пълна пара и през септември, когато на 14-ти същия месец, се проведе юбилейния гала концерт на маестро Борислав Иванов, който отпразнува своята 85 годишнина.
Сигурен съм, че през тези три месеца в които Пловдив се радваше на култура и фестивали, по магистралите са се движели много повече автомобили, от колкото хора са платили билети за опера или концерт, но все пак Пловдив има нужда от сграда за операта, а България е жадна за култура.
За да покажа желанието на българите за творчество и сцена, ще ви представя един български композитор, който е композирал изцяло на брайл, но това има причина, бил е сляп.
Това обаче не го е спряло да твори, а съпругата му да адаптира произведенията за изпълнение от зрящите оркестранти.
Този човек се казва Петко Стайнов и е един от културните дейци, пред които трябва да свеждаме глава, дори само заради борбата им между препятствията на живота и тяхната страст, изкуството.

Петко Стайнов – Ръченица

Няма да представям биографията със собствени думи, тук е добре описана:

https://bg.m.wikipedia.org/wiki/Петко_Стайнов_(композитор)

Гала вечер за Маестро Борислав Иванов.

Маестро Борислав Иванов, дългогодишен директор на Пловдивска Опера, отпразнува своя 85 годишен юбилей с Гала концерт, в който отново вдигна диригентската си палка за пловдивчани. Античния театър беше арената на триумфалното завръщане на Борислав Иванов, който след спектакъла, освен аплодисментите на публиката, получи няколко отличия, сред които и включването му в световния контингент за културно разпространение. След като публиката напусна античния театър, маестро Иванов продължи празненството на най-големите ниво на античния театър, където даде прием за своите колеги. Солистите на пловдивската опера пък, му пожелаха да е здрав за дълги години и пяха за него, както трядицията повелява „На многая лета.“

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

Обесихме Джингиби

Всеки от нас е роден за да умре…

Всеки на този свят живее за да умре, но има един човек, един българин, който умря за да живее. Безспорно „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира“ и никак не умаловажавам останалите български борци за свобода, но Левски винаги е бил олицетворение на българската обетована земя. За съжаление обаче,  борбата за “ Свята и чиста Република“ продължава и днес. Дори през 2016 година, все още се делим на българи и турци, сини и червени, леви и десни, русофили и русофоби. България на Левски, не е това, което е България днес. Склонила глава пред Падишаха, българската покорна главица, сабя не я сече, за сметка на българското покорно тяло, което бавно загнива в пясъците на забравата. Срам нямахме до там, че обявихме Апостола за престъпник, заловен от полицията и справедливо съден за постъпките си. Позволихме цигани да се гаврят с портрета му, и само от година на година, се сещаме да отдадем почит на един свят и чист човек.

Е, драги ми читателю, ще ме обориш ли?

През 1876 година, загинаха хиляди българи, отишли на сигурна смърт, пренасяйки съзнателно своята жертва за България по време на Априлското въстание.
През 1877 година, започва руско-турска война, в която българите, ще получат своята независимост още на следващата година. Тази земя е напоена с руска кръв, не с американска, не с английска, а с руска и българска кръв. Кръв, която изкупва греховете на българите и до днес. Спасени от пет столетно робство, спасени от вековна забрава и получили нов шанс за достоен живот, ние заплюхме всичко и обявихме атлантическите братя за месии, имащи пълни права над живота ни. Загърбихме един цял народ, който изпрати синовете си тук, сред българските села и градове, за да довърши започнатото от Васил Левски.
За благодарност, заставаме срещу Русия в Първата Световна Война, а няколко години по-късно, отново през Втората. За благодарност, все още се оправдаваме с това, че руснаците са ни виновни за мизерията в която живеем. Драги „граждани“ на Република България, вие не знаете значението на думата гражданин. За ситуацията в държавата сме виновни самите ние! Виновни сме, че сме наивни, мързеливи, неуки и горделиви. Гордеем се с историята, която имаме, но какво правим за да я продължим? Не е редно да разказваме и възвеличаваме отминали събития и да се тупаме в гърдите с тях, щом не можем да бъдем общество с глас народен. С какво право говорим за Апостола, за неговото име и слава, когато не възпитаваме децата си в неговата идеа? Позволяваме вече 26 години, да ни управлява една върхушка, без политически опит, която с лека ръка разпродаде и разруши всичко градено с пот и кръв. Ден след ден, година след година, българското гражданско общество намалява и се стопява под ударите на безумни закони и данъци, които могат да се сравнят с феодалния модел на управление, получаваш толкова, колкото да живееш. Времето лети, за да го стигнеш трябва да тичаш, а ние сме седнали удобно в дълбоката яма и чакаме да отмине поредната буря. През 2016 година, месец февруари, ние обесихме отново Апостола, като не оправдахме и частица от доверието, което той сам ни гласува.