Емилия Гулимова за премиерната си изложба „Разчупване“.

Емилия Гулимова е родена в град Нижний Новгород, Русия.
В момента живее, учи и твори изкуство в Пловдив, а на 16.09.2019 година организира и първата си картинна изложба именно тук, в европейската столица на културата.
В момента учи в Национална гимназия за сценични и екранни изкуства, работи за Драматичен театър – Пловдив и едновременно с това успява да демонстрира пред пловдивчани, своята творческа страна.
Можете да посетите галерия PLOVEDIV, която се намира на улица Куртевич №3 в Капана, където ще станете свидетели на уникалния й талант.
Нямам какво да добавя.
Приятно гледане:

Марк Фаулър. Един българин от Австралия.

На 1-ви март, имах честта да поговоря и да се забавлявам искрено, с един изключителен човек.
Направи ми впечатление, че той не гледаше на бъдещето в сив нюанс, а точно обратното, гледаше към него с надежда и оптимизъм.
Днес е 3-ти март, един от малкото празници в календара ни, които все още ни сплотяват, като народ.
Предлагам ви да видите, как един чужденец разсъждава, като истински български патриот, а после се запитайте отново, „Дали тревата, е по-зелена в другия двор?“
Той е от Австралия, пристигнал е в България преди 12 години за радост на почитателите на операта.
„Защо един австралиец избра България?“, „Защо избра Пловдив?“, „Какво го привлече в родината ни, за да остане тук вече 12 години?“ и други теми.
Във видеото отдолу, ви представям Марк Фаулър:

Обективно за Венецуела

Няма година, в която да пропусна да напиша няколко думи за апостола на свободата, Васил Иванов Кунчев – Левски.
Тези от вас, които следят сайта, ще си спомнят статията „Обесихме Джингиби“,
която написах преди няколко години и в която изразих мнението си, относно обстановката в страната.
Тогава, както и сега, ние не оправдахме завета, който апостола ни остави, а именно, да превърнем страната си, в чиста и свята република, където всички хора, независимо от расата и вероизповеданието си, да живеят достойно.
Затова, тази година ще посветя статията на свободата, а не лично на Васил Левски, но не на коя да е свобода, а на свободата на словото.
Свободата да решиш сам, кое е правилно и кое не.
Изгледайте материала, преценете сами и не вярвайте на никого, дори на видеото, което ще изгледате под текста.

Изкуството на Джън Шан Жен

Джън Шан Жен или, както звучи на български – Истинност, Доброта и Търпение, е една уникална изложба на китайско (и не само…) изобразително изкуство, което всъщност предствлява пресъздаване на една, колкото ужасяваща, толкова и пленяваща действителност. За огромно съжаление, изложените творби, не са всички, та няма как да се види и осмисли пълнотата на един все още неотминал период на утвърждаване на човешката воля и дух. Тук ще попаднете в един уникален свят, различен, тотално чужд на съвременните евроатлантически ценности, но пленяващ със своя непримирим и непоколебим характер.
Това са хора, гонени и измъчвани, заради миролюбивите им разбирания за света.
Представени са, като опасна секта, само защото не са се отказвали от убежденията си, дори след ужасяващи мъчения.
Репресиите, които са оказани върху тези хора, са отлично илюстрирани в тази изложба.
Не си представяйте тълпа, която говори за революция в агресивния смисъл на думата, защото е точно обратното.
Няма как да бъде обяснено с думи.
Просто посетете Галерия „Пловдив“, която се намира на ул. „Авксентий Велешки“ 20 и обогатете себе си, напълно безплатно, защото входът е свободен!
Надявам се, че скоро ще можете да чуете и записа, който направих, докато моя гид Ани, ме разходи из този тайнствен свят, който напира вече да се покаже.

Вижте част от картините, някои са рисувани върху коприна, което е изключително трудно и рядко изкуство.
Снимките не са направени от мен, намерих ги в интернет, но на живо са много по-въздействащи.

0130160202018-05-11-Picture-FDIC-Svetoven-Falun-Dafa-den-NYC
Част от последователите на учението в Ню Йорк, САЩ.

На нея с обич!

Емил Димитров възкръсна снощи в Пловдив.
Любимецът на публиката, човекът който премина желязната завеса с куфар за турне и запали сърцата на хората по цял свят, беше съживен за да се сбогува със своята любима публика.
Даниел Цочев изигра българската легенда, за да принесе пловдивчани в една различна от античната обстановка.
Антония Малинова изигра своята роля, загадъчно и перфектно.
Даниел Цочев изигра един образ, труден за имитиране именно защото е до болка познат на хората и трудно може да бъде заменен в умовете им и се справи отлично.
Антония Малинова не бе с по-лека роля.
Тя трябваше да изиграе най-загадъчната жена, най-мистичния образ и най-приятния спомен в живота на Емил Димитров.
Е, няма да ви кажа, какво е изиграла!
Гледайте спектакъла!
Изпълнен е, с интересни факти от живота на естрадната звезда, изиграни перфектно от двамата актьори.
Песните на Емил Димитров, зазвучаха отново, така сякаш не са спирали.
Вечно актуални, примесени с доза театрален хумор и добра актьорска игра, животът на легендата, бе показан, като на филмова лента пред Неговата любима публика!

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

Внимание! Роял на пътя!

Всеки ден стъпваме по уникални произведения на изкуството. Тази пешеходна пътека с годините ще изчезне и кой знае, дали някога отново, подобно хрумване ще бъде реализирано.

Културен Пловдив доказва, че има много какво да предложи на своите туристи, но дали пловдивчани ще се досетят къде се намира тази уникална идея.

Както обещах, още следващия четвъртък, читателите на http://www.plovdiv-times.com, ще получат своя отговор, макар да смятам, че е очевиден.

Цялата публикация „Внимание! Роял на пътя!“