Писмо от проф. Стефан Консулов.

Прочит на подобен вид документи, ни помага да разберем по-добре,един отминал период от нашата история.
Всички сме чували за политическите лагери на комунизма и неговите жестокости, които са неуспорими и са заклеймени от историята.
В прочита на това писмо-документ, написано в далечната 1942 година, от многоуважавания професор Стефан Консулов, (за който обаче почти нищо не се открива в българските документи или поне не лесно) ще разберем, че още преди 1944-5 година, комунистическите отряди, са действали и са всявали смут сред политиците по онова време.
От писмото става ясно, че част от постовете в страната, са заети от „червените“, в това число и министъра на просветата, Борис Йоцов.
В документа откриваме още, че и нацистите не са тупали по рамото, за да изкопчат информация, а са действали с твърда ръка.
Професор Консулов, споменава за разстрели на български войници, които са помагали на комунистическите отряди и за изтръгнати признания, кой и кога ги е вербувал към „червените“.
От предишното видео, за писмото късаещо защита на българските евреи, стана ясна позицията на българския народ, относно геноцида над друг народ.
От това писмо, става ясно, какво се е въртяло из главите на част от българската аристокрация, през далечната 1942 година.

Приятно слушане:

Смърт навсякъде.

Всеки ден четем или слушаме, изобщо информираме се, че някой е загинал в катастрофа, починал след лекарска небрежност, застрелян в центъра на града, в храстите с прерязано гърло, самозапалени, други пък ги самоубиват.

След огромната, негативна статистика, се чувствам като ветеран от войната, който е оцелял между куршумите и е все още тук за да разкаже.

В тази страна, има хиляда начина да загинем, още щом стъпим на улицата, и още толкова щом се приберем вкъщи, което би следвало да ни притеснява, но ние си живеем в мизерията, като слушатели или зрители и съществуваме в едно време, което няма да ни запомни.

Бедност, нищета, корупция, тарикати, наглеци, некомпетентни строители с непоклатимо его, с нищо незаслужено естествено, отровна храна, отровен въздух, отровна вода, отровен живот… Това е, което ни убива и докато сме живи, нека да описваме за да се помни и да не се забравя, кой ни го причини…

Ще ми се!

Ще ми се, да живея сред народ, който почита традициите и обичаите си, който милее за историята и културата си.
Ще ми се, да съжителствам с народ, който уважава възрастните хора и инвалидите, народ който отрича насилието над слабите и толерира единението на хората.
Иска ми се, ама искрено желая, да живея в независима страна със собствена неподправена история и ясно бъдеще, с която да се гордеем и на която можем да разчитаме, като на майка кърмилница, а не като на злата мащеха.
Така ми се ще да живея в свободна държава, със свободни и будни граждани, които ги е грижа, какво се случва с родината и роднините им.
Живее ми се в чиста и свята република, живее ми се в България!

Това бяха желанията ми!
Сега въпросите…

Къде сте братя българи?
Къде сте, когато сте нужни на България?
Трябва ли ви пак освободител?
Трябва ли ви още кръв?
Трябва ли ви още време?
Колко още ще ви мачкат?
И последно…
Защо мислите братя, че без България, сте нещо повече от скитаща скала из космоса?
Никога няма да бъдете приети в Европа, като равни!

„…а чужбина, тя ни вика с робските латерни, безлики и модерни!…“

     IДI

„Народе????“

Къде си народе?
Ясно помня как се гневеше на джендърите!
Ясно помня, как се гневеше на хомосексуалните паради!
Помня и платените протести, на партии и организации, които бяха препълнили площадите!
Партията на Николай Бареков, раздаваше по 40лв. на ръка, герберите струваха по педесетачка на човек, бесепарите даваха същата сума, Атака и останалите „патриоти“ струваха по 30 кинта и тогава, ТИ народе, се тълпеше пред парламента.
Помня те, помня февруари 2013 година, когато уж присъстваше на картата на света!
Къде си днес народе?
Къде си, когато погубват гордостта ти и едничката останала надежда за достоен живот на децата ти?
Защо те няма днес пред парламента, когато полицията гази родителите ти, като башибозука преди 140 години?
Когато нахлуват в имота ти и поругават свободата ти, къде си ТИ?
„Народе????“
Няма те днес, за да избършеш сълзите на овчарите!
Няма те днес, да защитиш поминака си и близките си!
Има само шепа хора, които уморено пазат изконото си право на граждани и те са арестувани, блъскани, псувани и оплювани!
Дано намериш сили да се изправиш и да върнеш достойнството си, изстрадал български народе!
Но едва ли, съдейки по снимката:37635840_1859258897500550_8545099913728360448_n

Ето те!
Плащаш за рок концерт…

Microsoft Edge 23.7.2018 г. 17_22_17
Добре, че я видях, да те намеря!

Евгений Тодоров за Plovdiv-Times

Отправих покана за интервю, към един от съвременните ни хронисти,
г-н Евгений Тодоров, собственик на „Пловдивска Обществена Телевизия“ или ПОТВ.
Защо казвам хронист?
Защото г-н Тодоров, е извор за знания и една жива легенда на българския преход, която умело се възползва от капацитета си и своите познания, за да ни опише една отдавна отминала катрина, която малцина други, се осмеляват дори да си спомнят.
Автор на книги като:
„Запомнете Пловдив“, която е в 4 части, или поне аз знам за толкова. „Записки по българския преход“, „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайни писма до Бойко Борисов – и други явни и секретни писма и документи.“ Последната е описана, като изключително скандална и директна! От издателство „Летера“ казват, че автора няма респект към институциите и не крият, че книгата е цензорирана.
Интервюто беше много интересно за мен.
Водих разговор с един умерен човек, който определено има какво да каже и всяка дума му е на място.
Научих, че и в Париж си хапват шкембе.
Припомнихме си „Бира и половина“ и спомените на г-н Тодоров, бяха попити от мен като гъба.
Чуйте ги и Вие!

Защо съм горд с народа си…

Защо се гордея, че съм българин?
Отговорът на този въпрос, винаги ме е тормозел!
Да!
Ние имаме велика история и не малък принос във всяка област на науката, културата и всяка друга сфера.
Въпросът ми обаче, е по повод съвременна България. Тази в двадесет и първи век, която все повече нехае за народа си и не, че самата държава е виновна, а държавния и административен апарат.
За какво е виновна територията и нейното население, че нямаме никакво производство, че нямаме никаква икономика? В едно такова време на слаба България, се чудя с какво да се гордея.
Понеже съм българин, знам че сме инат нация, аз се напънах да видя с какво да се похваля пред приятели от други държави, които нагло изтъкваха своите напреднали в технологиите и автомобилостроенето страни. Навираха ми в носа факти, които не можеш да обориш и които не могат да бъдат компрометирани с лека ръка. Доста размишлявах и колкото и да се напъвах, мисълта ми вървеше все към историята на народа ни. Тогава реших да се разходя по улиците и разбрах! Отговорът на въпроса ми, беше пред очите ми и дори бъркаше в тях с ръждясал пирон. Гордея се, че съм българин, защото сме една от най-толерантните държави на света. Колкото и да се опитват да ни разединят с трагичната ни история в миналото, ние българите, тук включвам и българските турци, се научихме да съжителстваме заедно. Партии и медии ни пропагандират, колко се мразим всъщност, а от другата страна сме ние, които знаем истината. Живея в село, което е известно с това, че населението му е смесено до такава степен, че няма българска и турска част, а просто съседство и добри отношения. Никак не ми пречи да си похапна турска баклава от комшийката по време на Байрам. Убеден съм, че и на нея и се хапват курабийки и варени цветни яйца, когато наближи Великден. Помагаме си взаимно и се уважаваме, повече от колкото политиците ни уважават заплатите си и това е повече от сигурно. Гордея се, че народът ми преодоля своя страх и продължи нататък или поне в голяма степен. Горд съм, че в моята държава, етносите не са репресирани и да не ми харесва много, когато някои от тези етноси не си плащат данъците, но какво са виновни хората, когато държавата я няма? Защо в другите европейски държави няма такива издевателства? Защото има закони! Нямам против храмовете на хората от другата религия, защото живея в този век и знам, че всяка сграда сътворена да служи на хората е паметник на културата и както ние желаем да строим български магазини по света и да имаме свои училища, храмове и други културни сгради, така и останалите народи желаят същото. Така де! Ние не сме повече от тях, нито те от нас. „Слънцето не свети ли еднакво за всички?“
Спомнете си завета на Васил Иванов Кунчев – Левски!

„Най-много са виновни чорбаджиите“

„Днешният век е век на свободата“

„Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“
“ Ние и сега си имаме господар-султана, а се борим за чиста и свята република, където ще живеем заедно българи, турци, цигани…“

В заключение, ще кажа:
Горд съм от силата на българина да прощава, да отдава и да не се предава. Горд съм че съм потомък на велики хора, които винаги са знаели, че обикновенния човек няма вина за политиката на големците.
Горд съм и с нашите братя от Татарстан, които отдавна знаят, че са българи и никога не се отказаха от този факт! Има обаче едно, но! Това, но е само за онези които ще се подразнят от факта, за останалите няма такава двубуквена комбинация. А всъщност „НО-то“ е, че Татарстан или Булгаристан, са мисюлмани и исляма не им е наложен със сила, за разлика от нашето християнство в Дунавска България.
Вероятно тази статия ще породи много негативни реакции, защото все пак не всеки е готов да прости. Сигурен съм в едно обаче!
Ако не друго, можем да се гордеем с това, че тук няма етнически конфликти, като тези в други държави. Смятам, че хората се обогатяват от двете култури взаимно, без да се интересуват от партийната си принадлежност. Че каква партийна принадлежност, след като няма друга партия, освен тази на олигарсите, които манипулират общественото мнение.

Хейт на воля, моля!

Какво се случва?!

Нещо се случва на нашата планета! Преди 10, може би 15 години, не си представяхме, че Европа ще бъде разкъсвана от злокачествени тумори и язви. Не си представяхме, че границите ще бъдат прекроявани и се успокоявахме с факта, че са настъпили мирни времена, че на хората им е писнало от войни и жертви и след две световни войни, ще се кротнем и няма да воюваме по между си.
Днес, можем да си направим една равносметка, която ще ни позволи да разберем, че времената никак не са мирни.

Косово обявява независимостта си на 17 февруари 2008 г. и е признато от България и още 107 държави, 22 от които са страни-членки на ЕС, както и от САЩ и Канада и Австралия.

Гражданската война в Сирия, която започна през 2011г. и която доведе до избиването на милиони цивилни граждани във всеки един град на страната и изселването на още милиони други, прокудени да се скитат из чуждите държави. Познато, нали?! Групировката ИДИЛ, отне суверенитета на държавата и разклати световния мир. В тази война се включиха държави от цял свят, които едва укротиха звяра, наречен Ислямска Държава.

Войната в Източна Украйна започна през април 2014г. и продължава вече четвърта година, като до този момент е погубила живота на над 10 000 души. В тази война, Украйна загуби не само целостта си, след анексирането на Крим от Русия, но и спокойствието по домовете на хората. Войната изостри отношенията на Украйна с Русия, две страни на една и съща монета, отприщи нова студена война между Русия и западните държави.

На 24 ноември 2015г., турската държава свали руски изтребител, навлязъл в турското въздушно пространство, който преминавал на близо за да се включи във военна интервенция в Сирия. Този случай, охлади отношенията между двете държави и Турция дълго търпеше загуби, заради отлива на руски инвестиции и туристи в страната. В същото време Русия, беше санкционирана от и САЩ, за какво ли не. В крайна сметка през 2018г., двете държави са в топли отношения и дори се забелязва, преминаване на Турция към източния лагер. Разбира се не показно, но полека и тихо.

На 27 октомври 2017г., каталунското или каталонското правителство, обяви едностранно независимост от Мадрид. Откъсването на толкова важна територия от целостта на Испания, би довело до национална криза, като се има предвид факта, че град Барселона, се намира в територията на Каталония или Каталуния. Каталуния, все още не е призната като самостоятелна държава, но нищо не  изключено.

В Македония, на 11 януари 2018г., беше приет закон с който албанския език, вече е втория офицялен език в страната. Този акт, застрашава целоста на македонската държава, която все повече се разкъсва, между изтока и запада.

Списък на терористичните атаки в Европа:

24 май 2014 г. – четирима души бяха убити в стрелба в еврейския музей в Брюксел. Нападателят е френският гражданин Мехди Немуш. Той бе заловен в Марсилия във Франция и екстрадиран към Белгия, където ще бъде съден.

7 януари 2015 г. – радикализираните братя Куаши нападнаха редакцията на сатиричния в. „Шарли ебдо“ и убиха 12 души, в това число водещи журналисти и карикатуристи. Нападателите бяха ликвидирани два дни по-късно паралелно с ликвидирането на Кулибали. Разследването показа, че Куаши и Кулибали са съучастници.
На 8 януари Кулибали убива служител на реда в предградие на Париж. 9 януари 2015 г.  отново Кулибали, взе за заложници, клиенти на еврейски супермаркет в Париж и уби четирима от тях. Един ден преди това, същия уби служител на реда в предградие на Париж. Кулибали бе ликвидиран от полицията.

Вечерта на 13 ноември 2015 година в Париж и Сен Дени (предградие на града) са извършени поне шест едновременни терористични нападения. Поне 128 души загиват, а десетки са ранени. Осем от нападателите са сред загиналите, като седем от тях са се самовзривили.

22 март 2016 г. – Трима атентатори на ИД, всичките белгийски граждани, се взривиха на международното летище на Брюксел, Завентем и на метростанция Маалбек. В резултат 32 души бяха убити, ранени бяха 340 души. При разследването бяха открити връзки на нападателите с атентатите от ноември 2015 г. в Париж.

14 юни 2016 г. – Французин от марокански произход уби полицейски командир пред дома му в предградие на Париж, а после и неговата партньорка, която също работила в полицията. За да подсигури бягството си, терориста взима за заложник, детето на двамата убити полицейски служители. Сам признава, че е действал по призив на ИДИЛ. 14 юли 2016 г. –  Мъж вряза камион в множество на крайбрежния булевард на Ница във Франция и уби 86 души. Ранените бяха над 450. ИД пое отговорност за нападението, а нападателят бе идентифициран като пребиваващ във Франция тунизиец.

18 юли 2016 г. – 17-годишен афганистански бежанец с брадва и нож атакува пътниците на влак в района на германския град Вюрцбург и рани четирима души, преди да бъде ликвидиран. ИД пое отговорност за атаката.

22 юли 2016 г. – 18-годишен германо-иранец уби 9 души в търговски център в Мюнхен. Нападателят нямал връзки с ислямистите, а се възхищавал на масовите убийци. Нападението съвпадна с петата годишнина от масовото убийство на десетки хора от норвежеца Андерш Брайвиг в Осло и на остров Ютоя.

26 юли 2016 г. – двама нападатели прерязаха гърлото на свещеник и раниха заложничка в църква в Сент Етиен дю Рувре във Франция. Нападателите бяха ликвидирани. Те са се врекли във вярност на Ислямска държава.

24 юли 2016 г. – 21-годишен сирийски бежанец бе арестуван, след като уби бременна и рани двама души с мачете в германския град Рьотлинген. Полицията каза, че няма индикации, че става дума за тероризъм.
Същия ден. – сириец рани 15 души като се взриви в района на музикален фестивал в германския град Анбах. ИД пое отговорност за нападението. 27-годишният нападател дошъл в Германия преди две години и поискал убежище. Той е преминал и през България, а в Германия е имал редица проблеми с полицията.

3 февруари 2017 г. – мъж, размахващ мачете и викащ „Аллах е велик“, атакува военен патрул пред търговски център на входа на Лувъра в Париж. Той бе ранен. Идентифициран бе като египетски гражданин.

18 март 2017 г. – мъж нападна военен патрул на летище Орли в Париж, след като преди това бе стрелял по полицейски патрул. Той бе застрелян.

Не правете грешката да броите жертвите!
Не са малко и няма да ви стане по-леко.
В тези „мирни“ времена, ние трябва да се замислим, какво е необходимо за да се предпазим.
Войната не е решение!

 

 

 

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

Помниш ли? Помни!


„…Делят се човеци на черни и бели!
Делят се дори по езици и вери…“

Втори юни.
Ден в който мнозина от нас свеждат глава в почит на един велик българин, който поведе четата си в бой за свобода и бе освободен.
Освободен от робството на тленното си тяло, защото тази велика душа не би изтърпяла материалния затвор на човешката низост.
Тази велика душа, която се роди в нашата малка, но славна родина е Христо Ботьов Петков.
Неговата светлина е жива, но сякаш грее по-слабо.
Великата му саможертва помним и предаваме напред и
днес, както и преди век, но с годините поколенията смениха идеалите си, за да се достигне днес до положение в което, почти не останаха деца помнещи своето съдбоносно минало.
Оставени на произвола от всички национални институции, в това число детски градини, училища, гимназии, висши учебни заведения, медии, органи на реда и въобще целия държавен апарат, днешните български наследници не получават урок по родолюбие, а такъв по родоотстъпничество.
Светлите примери на Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски, Даме Груев, Гоце Делчев, Тодор Каблешков, Недко Каблешков, Райна Попгеоргиева, Тонка Обретенова и други знайни и незнайни родолюбци, които пожелаха имената им да останат за пример в българската памет, бяха заменени от принизени кумири, чиято цел е забогатяване и облагодетелстване от народното творчество и история.
Българската просвета и култура днес са подвластни на западния модел на подражание, който бе издигнат на пиадестал от западните филми, които ни облъчваха с мистични и незабравими гледки от приказния запад.
Същия този запад, който ни накара да загърбим светлите имена в историята ни, натрапи в съзнанието ни своите цености и герои.
Приехме за редно да загърбим своя фолклор и да прегърнем чуждия.
Обединихме се около твърдението, че сме слаби и не можем, че сме малки и невзрачни, че не бива да се месим в делата на големите.
За съжаление, това е единственото което ни обединява, оплюването на родината и родното.
Всички знаем анегдотът, който описва казанът отреден за българи и как никой не го охранява.
Западните спасители, които прегърнахме ни завещаха само разделение.
Първо ни разделиха на българи, турци, арменци, еврей, роми и прочие.
Нашата държава направи така, че нито един от тези етноси не възприема България, като своя родина, за разлика от САЩ  на които уж подръжаваме, където всеки независимо от цвета на кожата си, независимо от вероизповеданието си или етническата група която представлява, е горд да се нарече гражданин на САЩ.
Обособиха  ни с партийна принадлежност, въпреки западния модел, където в голяма степен партийте са две или три.
Аз може би не, но много от вас и вашите родители помнят възгласите „Кой не скача е червен.“
Днес в България имаме десетки партии, подкрепяни от 3 до 4 % от хората, като по този начин в парламента не може да се сформира стабилно мнозинство.
Днес сме Гербери, Бесепари, Депесари, Атакисти, Патриоти и прочие, но не и българи.
Западния свят наложи ценностите си и ни остави да се самоунищожим, но това е стар изпитан модел на насилствената демокрация.
Такава демокрация беше наложена в Ирак, Сирия, Авганистан и много други държави, където уж се нуждаеха от помощ в културната си немощ.
Същите тези хора имаха своя култура и свои национални имена и светини, които бяха изравнени със земята от демократите на запада.
Може би си има положителната страна, фактът, че сами се продадохме.

„Преклонена главица сабя не я сече.“

Докато ние с ухота и възторг отричаме, че сме българи и приветстваме чуждата власт в своята свидна и мила родина, други опитаха да се борят за ценностите си и бяха демократизирани.
Днес, когато мнозина от нас си спомнят името на Христо Ботев и неговата велика саможертва, която го зове още във стиховете му…

„Там… там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!“

други след поклонението ще отидат в някой бар и ще слушат балканските ритми, докато една звезда на небосвода бавно ще угасва.


В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

 

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

 

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, –

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, –

 

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

 

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

 

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни –

крещим: „Хайде на Балкана!“

 

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

 

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

 

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

 

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!