Демокрация по български.

Съдът отхвърли регистрацията на партията „Няма такава държава“, заради използваните цветове на българското знаме в логото си.
Другата причина за отказа за регистрация на партията, е самото й име „Няма такава държава“, като предполагаемия довод е, че уронва престижа на държавата или нещо подобно.
Българският съд, е изпълнен с нелепи присъди, така че не е нещо ново за нас, да видим как законът се прилага за едни, а за други временно ослепява, като сляп шофьор от Долни Дъбник.

Набързо ще премина през очевидното, като логото на НФСБ например, което не само съдържа цветовете на българския флаг – бяло, зелено и червено, но и ги огражда с контурите на националните ни граници,
като по този начин свързва ясно националните белези на републиката с партията.
Да разгледаме името на партията.
НФСБ или „Национален фронт за спасение на България“, е словоред, който сам по себе си възбужда агресия.

Първо думата „Фронт“ в комбинация с думата „Национален“ предизвиква асоциация за подклаждането на конфликти и създаването им в границите на държавата, която националният фронт смята да спасява.

Второ.
Присъстващото словосъчетание „Национален фронт“, може да бъде интерпретирано, като препратка към отечествения фронт, който на 9 септември 1944 година, повежда съпротивително движение и извършва преврат.

Партия „Атака“ също подклажда към бунт с името си и също разполага с цветовете на националното знаме. Сидеров изобщо няма да го коментирам.

С призив „Да си върнем България“, изобщо не се уронва престижа на държавата, нали драги магистрати?

Това ясно…

Има много такива примери, но искам да ви покажа сега, какви имена на партии открих, докато търсех учредителната декларация на партия „Атака“, която така и не открих, но търсенето продължава.

Обърнете внимание на партията Баста, която пък се свързва с този човек.

В България имаме дори пиратска партия, вижте…

А ето и какво виждаме, щом кликнем на линка.

Я да видим какво още?

Бирена партия ли?

Може, може… За кебапчета и бира, забрана няма.
Те ако забранят бирената партия, другата година няма с какво да си направят предизборната агитация.

А най-ми е интересно, как в България може да съществува партия, която се казва „Вътрешна македонска революционна организация“?
Да де, за ВМРО става дума.

Ами да, изказах си мнението.

А вие?

Ще ми се!

Ще ми се, да живея сред народ, който почита традициите и обичаите си, който милее за историята и културата си.
Ще ми се, да съжителствам с народ, който уважава възрастните хора и инвалидите, народ който отрича насилието над слабите и толерира единението на хората.
Иска ми се, ама искрено желая, да живея в независима страна със собствена неподправена история и ясно бъдеще, с която да се гордеем и на която можем да разчитаме, като на майка кърмилница, а не като на злата мащеха.
Така ми се ще да живея в свободна държава, със свободни и будни граждани, които ги е грижа, какво се случва с родината и роднините им.
Живее ми се в чиста и свята република, живее ми се в България!

Това бяха желанията ми!
Сега въпросите…

Къде сте братя българи?
Къде сте, когато сте нужни на България?
Трябва ли ви пак освободител?
Трябва ли ви още кръв?
Трябва ли ви още време?
Колко още ще ви мачкат?
И последно…
Защо мислите братя, че без България, сте нещо повече от скитаща скала из космоса?
Никога няма да бъдете приети в Европа, като равни!

„…а чужбина, тя ни вика с робските латерни, безлики и модерни!…“

     IДI

Забравени във времето.

Ако пътувате към село Брестник с кола, никога няма да забележите нещо скрито в храстите отвъд канавката.

В отбивката от лявата страна на пътя, срещу автосервиз „Калоферов“ има черен път, който води до близките овощни градини.

В страни от този черен път, ще забележите купчина изхвърлени отпадъци, като камъни, изкъртен бетон, тоалетна чиния и прочие.

Когато се приближиш и погледнеш отблизо, можеш да откриеш нещо отвратително.

Натрошени и захвърлени с останалите отпадъци, там се намират и парчета от надгробни плочи, вероятно от старото гробище на селото.

От където и да са тези паметници, то мястото им, със сигурност не е там, сред нищото, където никой, никога няма да си спомни за тях.

Мястото, където се намират отпадъците, е към землището на с. Браниполе.

Въпросите които изникват са:

Кой е изхвърлил отпадъците?

От къде ги е взел?

Кой е наредил извозването им?

От къде са тези отпадъци?

Защо не са върнати за преработване, а са захвърлени в страни от черен път?

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Имало едно време…

В тази статия, ще се опитам да не навлизам в конспиративни теории, но все пак има странни съвпадения и мистични връзки между български етноними и фрази, които чудно защо присъстват в езиците на няколко древни нации, блестящи със своето величие във времето.
Започваме с един шумерски запис, който проф. Хилпречт (Университета в Пенсилвания), смята за първата версия на Големия Потоп описан в Библията.
Шумерската версия на текста, е записана върху глинени плочи и разказва епоса за Гилгамеш.
Заповедта за тяхното написване е дадена от „Могъщия Шар на Кутите“ , иначе наречен Канасу Биги Кубрат- Владетел на четирите посоки на цивилизования свят.
Шумерски      Български

Канасу        –     Владея, повелявам, управлявам
Биги            –     Моя земя, земя, страна
Кубрат        –     Четирите четвъртинки на света
(къбрат)             (цивилизования свят според  Хилпречт)

В този текст, еквивалента на  „Ноевия ковчег“ е описан като Магур, което означава кораб-къща.
Етнонима магур, може да се срещне и днес в българските земи.
Гур              –      род, дом
Примери:
Пещерата Магура
Село Магурица в Косово
местността  „Магурица“ в Кюстендил.

Хилпречт смята, че потопа всъщност представлява скъсване на сушата около днешните протоци, Босфор и Дарданели, като след това днешното Серидиземно море, се излива в котловината, която днес наричаме Черно море. Отдавна е доказано, че Черно море някога е било само сладководно езеро. Всъщност дори и днес, най-дълбоките му пластове са сладководни. На дъното му бе открита най-древната европейска цивилизация, използвала още тогава златното сечение.
Според проф. Хилпречт, след този потоп, магура (кораба-къща), заседнал в планината Нисир в земите на кутите.
(Египтяните също имат МАГУР, но тук вече става дума за малка плиткодънна лодка.
Преди години, в Странджа бе открита гробница на Богинята БАСТЕТ, Богинята котка на египтяните, но и до днес не е ясно, какво е нейното приложение на балканите.)
Кутите са познати в историята ни, но са известни като кутигури. Ако изхождаме от шумерското тълкование на думата Гур, то би следвало да преведем КУТИГУР, като Рода или Дома на Кутите.
Ако се задълбочим още малко, можем да открием прилика и в друга дума от шумерския език.
Титлата Шар или Чар, звучи много близка до титлата Цар, за която съвременната наука твърди, че произлиза от Цезар, изменено в Кесар и накрая Сер, Сир или Цар.
Такова мнение изказват и българските учени, доц. Явор Шопов – СУ „Климент Охридски“  и доц. Христо Смоленов- БАН
Друго близко съвпадение е шумерския израз ДУР АН КИ (мястото, където небето АН се среща със земята КИ или хоризонта) и местността Дуранкулак ( „Дуранкулак“ в смислов превод е мястото където прародителя на този бик е ударил с копито земята и се образувало езерото в средата на което във вдлъбнатината на копитото се е образувал малкия остров, където има останки от живот съизмерими с варненския халколитен некропол. Или това е мястото където е наречено, че ще има винаги живот, благоденствие и родова памет.,)
Сега стигаме до шумерсата дума за Бог, която те произнасяли като БАЛЛ.
Както вече споменах, ГУР означава дом или род, къща, БАЛЛГУР- Божи дом, Божи род.
Няма да спекулирам със синхронизацията на двете думи, оставям всеки сам да направи своя извод.
Преминавам към друга такава народност, древна и вечна, също като българската.рВ индийския епос „Махабхарата“, както и в древните Ведически текстове има доста странни съвпадения, които разбира се подлагам на съмнение до доказване на противното, но все пак…

Богът който носи слънцето във древните Веди се нарича Суриа, а в българските Сурва.

„…Сурва Бога се роди, мамо млада Бога…“ – българска сурвакарска песен.
Сурвакарската традиция в древността, се изпълнявала в най-късия ден на годината, или 24 декември, когато всъщност е нова година за древните народи.
Запазени са 67 божества в българската митология:
Халата е една от тях и също присъства във Ведическите текстове, написани на санскрит.
Друго индийско божество е ДИНКАРА- този който носи новия ден.
ДИН или ДЕН
КАРА или НОСИ
Динкара (наречен още МИТРА) се вози в златна колесница, а водачът на колесницата се казва РУМЕН.
Богинята на знанието се нарича УММА, като УМ или РАЗУМ. (един от шумерските градове се нарича УММА, което е препратка назад във времето от ведическите текстове.)
Богът на ветровете се нарича ВАЮ ВАТЕР или ВЕЯ ВЯТЪР.
Индийците и днес знаят, че тази религия не е тяхна, тя е възприета от тях, но е донесена от БАЛЛХИКИТЕ, чийто владетел се нарича КАРДАМА, като кан КАРДАМ в „Именник на българските канове“

Обесихме Джингиби

Всеки от нас е роден за да умре…

Всеки на този свят живее за да умре, но има един човек, един българин, който умря за да живее. Безспорно „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира“ и никак не умаловажавам останалите български борци за свобода, но Левски винаги е бил олицетворение на българската обетована земя. За съжаление обаче,  борбата за “ Свята и чиста Република“ продължава и днес. Дори през 2016 година, все още се делим на българи и турци, сини и червени, леви и десни, русофили и русофоби. България на Левски, не е това, което е България днес. Склонила глава пред Падишаха, българската покорна главица, сабя не я сече, за сметка на българското покорно тяло, което бавно загнива в пясъците на забравата. Срам нямахме до там, че обявихме Апостола за престъпник, заловен от полицията и справедливо съден за постъпките си. Позволихме цигани да се гаврят с портрета му, и само от година на година, се сещаме да отдадем почит на един свят и чист човек.

Е, драги ми читателю, ще ме обориш ли?

През 1876 година, загинаха хиляди българи, отишли на сигурна смърт, пренасяйки съзнателно своята жертва за България по време на Априлското въстание.
През 1877 година, започва руско-турска война, в която българите, ще получат своята независимост още на следващата година. Тази земя е напоена с руска кръв, не с американска, не с английска, а с руска и българска кръв. Кръв, която изкупва греховете на българите и до днес. Спасени от пет столетно робство, спасени от вековна забрава и получили нов шанс за достоен живот, ние заплюхме всичко и обявихме атлантическите братя за месии, имащи пълни права над живота ни. Загърбихме един цял народ, който изпрати синовете си тук, сред българските села и градове, за да довърши започнатото от Васил Левски.
За благодарност, заставаме срещу Русия в Първата Световна Война, а няколко години по-късно, отново през Втората. За благодарност, все още се оправдаваме с това, че руснаците са ни виновни за мизерията в която живеем. Драги „граждани“ на Република България, вие не знаете значението на думата гражданин. За ситуацията в държавата сме виновни самите ние! Виновни сме, че сме наивни, мързеливи, неуки и горделиви. Гордеем се с историята, която имаме, но какво правим за да я продължим? Не е редно да разказваме и възвеличаваме отминали събития и да се тупаме в гърдите с тях, щом не можем да бъдем общество с глас народен. С какво право говорим за Апостола, за неговото име и слава, когато не възпитаваме децата си в неговата идеа? Позволяваме вече 26 години, да ни управлява една върхушка, без политически опит, която с лека ръка разпродаде и разруши всичко градено с пот и кръв. Ден след ден, година след година, българското гражданско общество намалява и се стопява под ударите на безумни закони и данъци, които могат да се сравнят с феодалния модел на управление, получаваш толкова, колкото да живееш. Времето лети, за да го стигнеш трябва да тичаш, а ние сме седнали удобно в дълбоката яма и чакаме да отмине поредната буря. През 2016 година, месец февруари, ние обесихме отново Апостола, като не оправдахме и частица от доверието, което той сам ни гласува.