Българска рок група, проби във френско радио!

Българската рок група, „Casual Threesome“, събра най-много гласове, във френското TST Radio.

Групата беше наредена от рок слушателите на заслуженото 1во място в класацията, а номинираната песен се казва, Lie within a lie.

Ето и благодарствените слова на членовете на рок бандата:

Благодарим на всички наши нови почитатели във Франция!! 🇫🇷 Lie Within A Lie & Phoenix в Топ 5 😍OMG!!! Броят на български групи отвъд граница расте!! Thank you, TST Radio 👏🤟🏼😁❤️ Hope to see you on a LIVE 🤩 SHOW soon🎶!!!

Следващата снимка пък, е от стената на Николай Воденичаров-Никеца, вокалист на групата.

Списанието, пожелава успех на българската рок банда!

Надяваме се, да пишем за повече български успехи, зад граница, пък и на наша територия!

Патриот в България…

Какво означава, да си патриот в България?

Едва ли, господата от обединените формации, ще разберат този въпрос, понеже за тях, патриотизъм, означава да буташ стари баби по границата, да се биеш в гърдите с история и да цитираш бай Ганя, като с пълно гърло крещиш пред чужденците, че си „булгар, булгар“.

За тях това означава, да прибереш народните пари и да построиш хотелчета, уж за военнослужещи или да вдигнеш висока ограда със съседна държава, като я обявяваш за огромна опасност, докато през това време, собственото ти правителство, лобира за частни интереси именно пред нея. (Разбирате ме!)

Ще ви цитирам тук, един наш герой, който очевидно не харесва думата патриот и доста добре описва от дистанцията на времето, днешната картина в България, а после ще ви покажа, на какво се натъкнах в дебрите на фейсбук.


Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.

И как сега да коментирам патриотите, като без да получи нищо в замяна и без да има, за какво да е благодарен на тази държава, която го е оставила на милосърдието на времето, този Човек, отдава почит на героите, вместо да се занимава със своите битовизми.

Ще кажа само няколко думи!

Това е патриотизъм!

Не чакаш да ти даде държавата, а просто я обичаш и почиташ.

Почиташ нея, почиташ предците си и продължаваш да вършиш ежедневните си задачи, пък ако ще да са трудни!

Филипи или Пловдив? В кой от двата града е проповядвал апостол Павел?

Попаднах на няколко интересни факта за града ни.
С помощта на писмо, намерено в книга и статия от вестник, дадени ми от човек, който събира информация и писмени източници за историята на град Пловдив от 40 години, изнамерих няколко интересни пасажа, които са описани от чуждестранни посетители на страната ни през вековете.
Първо, нека обясня накратко, какво вдъхнови тази статия.
От години битува идеята, че апостол Павел, е проповядвал в Пловдив и в „Послание до филипяните“, апостолът говори за жителите на днешен Пловдив, а не за гръцкия град Филипи.
Как бихме могли да докажем това?
Нека видим, какво пише в текста:

[16:9] През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни!
[16:10] След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието.
[16:11] И тъй, като отплувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол,
[16:12] а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първи град – римска колония. В тоя град престояхме няколко дни.
[16:13] А в съботата излязохме извън града при една река, дето имаха обичай да се молят, и като седнахме, говорихме на събралите се жени.
[16:14] И една богобоязлива жена от град Тиатир, на име Лидия, която продаваше багрени платове, слушаше; и Господ й отвори сърцето да внимава на това, що говореше Павел…

Когато говорим за Македония от времето на апостол Павел, то тази римска провинция обхваща териториите от Адриатическо море до Черно море и от Бяло море до Стара Планина.
В този регион, главните градове са Солун и Филипополис, вторият става столица на провинция Тракия, след 46г. сл. хр.
Град Филипи в Гърция, никога в историята не е бил важен град, освен заради твърдението, че ап. Павел е проповядвал там и се обръща към тях в посланието си.
От друга страна Филипопол е важна стратегическа точка от империята.
Освен това, текста говори за голяма река, където хората се събират и да се молят.
Около гръцкия град Филипи преминава малък приток на р. Струма и то на километри от населеното място.
Съмнявам се, че жителите на този град, са имали обичай да пропътуват по няколко километра всеки ден, за да се молят край малко поточе, защото този приток на р. Срума, не е повече от поточе.
От друга страна, през Филипопол преминава р. Еброс (Хеброс(Марица)), която по това време е плавателна и пълноводна.
Минава близо до града и от хиляди години, обитателите му се радват на богатствата с които реката ги дарява.

[16:40] А те, като излязоха из тъмницата, отидоха у Лидиини, видяха братята, утешиха ги и си тръгнаха.

Тук мога да отбележа, че тъмница има в големи градове с разположени в тях легиони, иначе казано, важните центрове.
Никой не би разположил легион за постоянно в малкото градче Филипи в Гърция.
Да не говорим, че естествено ап. Павел, е търсел големи градове, където има образовани хора, които ще запишат посланието му и ще го предават и на околните градове и села. Нали мисията му, е да разпространи Християнството.
С какво би му било полезно, малкото градче Филипи?

По нататък в текста пише:

20:2] а като премина ония места и даде много наставления на вярващите, дойде в Елада;
[20:3] там престоя три месеца. И понеже иудеите направиха против него заговор, когато щеше да отплува за Сирия, той взе решение да се върне през Македония.
[20:4] Придружаваха го до Асия Сосипатър Пиров, бериец, а от солунчани Аристарх и Секунд, Гаий от Дервия и Тимотей, и асийците Тихик и Трофим.
[20:5] Тези отидоха напред и ни чакаха в Троада.
[20:6] А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни.

От целия текст, важен е [20:6].
В него отново виждаме доказателство за твърдението си, защото тук се споменава за отплаване, а от  гр. Филипи в Гърция, имате шанс да отплавате, колкото в Сахара да се удавите.
Но защо обяснявам втори път, погледнете картата:
2019-07-11 (1)
Както казахме, река там не минава, а самото Егейско море е на десетки километри.
От друга страна р. Еброс, е пълноводна и плавателна с оживена търговия по нея.


И след като разгледахме самия текст, нека ви покажа статията от вестника, а след това и писмото от книгата.

Plowdiw, drewen i vechen
Ако не се чете от снимката в сайта, заради влошено качество при качването й, ще я предоставя на всеки, който поиска това от мен.
Статията е от месец април 1944 г.
В нея, канадския журналист Ф. Крос, говори за бомбардировките над Пловдив и не изпуска момента да опише града в който се намира.
Та той пише:

„Пловдив беше бомбардиран.
За повечето хора, които четат вестници, тази българска спирка на влакове, е само едно ново име, което се появява в процеса на войната.
Съмнително, е дали един от хиляда канадци, някога е чувал за този град, макар че това, е едно от най-известните места на света.
Християните, го познават като Филипи, а гърците, са го нарекли Филипополис.
Българите сменят името му, след последната война и така след 2000 години, градът губи своята идентичност.
В древността, градът е основан от Филип Македонски.
Той му придава толкова блясък, че Пловдив, не го губи 2000 години след това.
Македонската династия, минава през своята велика ера и се смалява до едно място за паша и един разрушен амфитеатър, като паметник за великото минало.
Филипи придобива ново значение, когато християнският свят започва там, където езическият го изоставя.
Савел от Тарсус, както се е казвал свети Павел, преди да бъде канонизиран, открива първата християнска общност във Филипополис.
Наистина, апостолите за пръв път се описват като християни в Антиохия, но първата истинска църква е издигната във Филипополис.
Павел, е бил горд от своето постижение и най-изключителното доказателство за това, може да бъде намерено в неговото послание към Филипяните.
Савел никога не губи връзката с църквата, която сам основава там, като дава втори живот на тази малка, македонска общност.
След последната война в пристъп на истеричния национализъм, който разруши Европа и за малко да направи това и със света, България смени името на Филипополис, на Пловдив.
Градът загуби своята идентичност и хиляди хора, минаха от там с Ориент Експрес, без да знаят, че тази прашна спирка, е била почитана, като гарда на Филип и като, свещен град на свети Павел.
Нацистите допълнително оскверниха града, с многобройни знамена с пречупения кръст на Хитлер, които се веят злобно от училището срещу гарата… „.
d0bb3

Това пише на 22 април 1944 година, господин Ф.Крос.
Не се изненадвайте от заядливия му тон и обидните за града и държавата изразни средства, понеже по това време, Канада и България, са противници във войната, за разлика от Гърция, която е съюзник на Канада и не само.
Днес всеки европеец знае, че Пловдив е най-древния жив град в Европа.
Благодарение на международни класации и статии в престижни списания, този факти станаха обществено достояние, но да не се отклонявам от темата.
Канадски журналист, потвърждава теорията, която се опитвам да докажа и няма смисъл от повече обяснения.
Човекът си го казва, макар със заядлив и презрителен тон, Пловдив е градът споменат, като Филипи в посланието.
Тук ще отворя една скоба, защото искам да покажа още едно мое твърдение, отнасящо се до писмените и културни паметници, които се явяват свидетели на определени историческимоменти.
В статията „Разрушителите на Пловдив“, критикувах хората, които желаят събарянето на Альоша от тепето, и заявих позицията си, че никои паметник не бива да се събаря или унищожава, защото носи информация в себе си, колкото и болезнена да е тя.
Макар статията на господин Крос да е написана с презрение към България, днес тя има стойност на писмен документ, който отново заверява един исторически факт, а именно пребиваването на апосто Павел в Пловдив и посланието му до жителите на града.


Достатъчно време отделихме на господин Крос, нека ви запозная с Елизабет Крейвън.
Елизабет Крейвън, е пътешествала по нашите земи, през първата половина на XVIIIв.
Писмата, които пише до британски благородници, са ценни исторически източници, за много държави, понеже пътуването й, е обхванало голяма част от Европа, а доста време прекарва и на Балканите.
Въпреки, че по това време България е под османско робство и не съществува на картата на света, успяваме да извлечем ценна информация за нас.
Ще ви покажа извадка от писмо, изпратено от Елизабет Крейвън до Абат Конти, написано на 1 април 1717 година.
От цялото писмо, нас ни интересуват две изречения и сега ще ги споделя с вас.
66706269_396617530960235_6065387858049368064_n

„Във Филипополис открих една секта християни, които сами се наричат павликяни. 
Показват една стара черква, където казват, че бил проповядвал Св. Павел.
Той е любимия им светец, както Св. Петър, е на Рим и не забравят да му отдават предпочитание пред останалите апостоли.“

През 1717 година, Европа вече знае истината, а тя е следната:
Апостол Павел идва във Филипопол, покръства първите европейски християни и създава първата християнска църква, като след това отплава по р. Еброс и продължава пътя си.

И Пловдив пак е столица!

Много пловдивчани, пък и много хора от други градове, а и много хора от Европа, очакваха датата 12 януари 2019 година.
Къде за да си излеят омразата, къде за да поспорят, други чакаха откриването, за да се насладят на шоуто, което организаторите бяха подготвили.
На 12 януари, ходих няколко пъти до „кулата“, която за краткото си съществуване, се превърна в един от символите на града, който също беше оплюван, иронизиран и едновременно с това, пораждаше възхищение у някои хора.
Един такъв пример, беше възрастна жена, която мъмреше някъде сред тълпата, че били дадени 70 милиарда лева за тази кула.
Безбожно било, това дето сега се прави, вместо да дадат тези пари на хората.
Това естествено не е вярно и цифрите са колосални, но тя вярваше в това си твърдение.
Имаше и такива, които се притесняваха, дали кулата няма да се срине, да се подпали и прочие, и прочие, на други им беше скучно, понеже озвучаването наистина не беше на ниво.

Няколко примера, за недоволни хора.
Нарочно не им скрих имената, така или иначе, вече са излезнали с името си и са казали, каквото имат да казват.
Естествено, че всяко мнение заслужава уважение, но бива ли в този ден, когато Пловдив отново ликува, да бълва е змии и гущери?

Все пак на откриването вечерта, присъстваха хиляди хора.
Всеки искаше да се доближи максимално и да се наслади на програмата, на светлинното шоу и на огромната привилегия, да е част от едно историческо събитие, Пловдив отново да бъде столица.
Историческо събитие, е и това, че Пловдив, завинаги ще остане в историята, като първия български град, столица на европейската култура.
Някак си е закономерно, точно тук да бъде европейската столица на културата, някак закономерно е, този град да бъде представител на страната, защото както обичаме да се шегуваме тук- „Всичко хубаво тръгва от Пловдив и отива към София.“
Колкото на шега, толкова и сериозно е това твърдение, защото непосредствено след освобождението, редица писатели, поети, художници и музиканти, са започнали да градят името си тук, или са избрали този град за да продължат творчеството си.
Закономерно е, защото това е най-древния жив град в Европа, град побрал в себе си историята и спомените на различни култури, етноси и дори империи.
Та така…
Пловдив отново, е столица и пловдивчани, отново могат да покажат пред България и Европа, какво богатство притежава този град.
Не само исторически, не само културни, но и много други ценности, които притежава градът ни.
Препълнените фестивали, културните събития, са ежедневие, заведенията пълни с живот и нощния Пловдив, вече ще радват не само нас, пловдивчаните, но и всички онези, които са дошли за да се насладят на смесената ни и понякога странна, но пленяваща култура.

И Пловдив пак е столица!

Лека полека, но нека…

Група младежи се събра за да почисти река Марица от боклуци.

Млади, ентусиазирани и дейни, запретнаха ръкави за да направят Пловдив, едно по-приятно място. Публикацията намерих във фейсбука на приятел, който успял да улови момента. Все по сигурен съм, че страната ни ще върви само напред, докато има такива хора. Жалкото тук е, че няма медия, която да регистрира и заснеме случая, а такива благородни действия да си признаем, не са ни присъщи напоследък.

И така… Браво на младите и дейни пловдивчани, на които не им се живее в най-мръсния град в южна България!

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

И ние сме дали нещо на света…

„И ние сме дали нещо на света…“

Тази крилата фраза, висеше на стената в кабинета по математика, когато бях в IX клас.
Спомням си ясно портрета на Джон Атанасов, който г-н Бояджиев, учителя по математика беше окачил точно до надписа, сякаш за да покаже един от най-ярките примери за гения на българския народ.
Звучи много патриотично и може би с право, защото „И ние сме дали нещо на света…“
Сигурно има много подобни статии, но не е лошо отново и отново да повтаряме и затвърждаваме, националните си достижения, за да можем да се вдъхновяваме от гения на същите тези българи, които победиха системата и подобриха света.
Дори една малка държава в края на Европа, има своя капацитет на страна с много открития и изобретения, претендиращи да се наредят до техническите достижения на Томас Едисън, чиято електрическа крушка, все още свети и доказва, че няма нищо невъзможно.
Всъщност, ако околу въпроса за създаването на електическата крушка има спорове относно авторството, то създател на първата сметачна машина безспорно е Джон Атанасов.
Неговото устройство представлява прототип на днешния компютър, който всеки използва за всякакви нужди. Няма да описвам изобретенията, нито ще характеризирам функциите им, просто ще ги спомена и ще продължа нататък, за да стимулирам собствено проучване по въпроса при интерес към темата.
Вероятно много от вас знаят също и името на Петър Петров, който е изобретател на първия електронен часовник,  дал началото на цяла нова индустрия.
Считан е за един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на XX век. Сред изобретенията му освен първият дигитален ръчен часовник са и първата компютъризирана система за измерване на замърсявания, телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити, първият в света безжичен сърдечен монитор, както и множество други апарати и авторски методи.
Георги Наджаков пък, е изобретил първия принтер, чийто нови модели днес, се използват във всеки офис по света. Изобретението е изключително значимо, но колко хора знаят, че изобретателят му е българин.
Първият транспортен самолет Douglas DS-3 е изобретен от екипа на главния конструктор Асен Йорданов. Същият е изобретател и на въздушната възглавница, на която днес разчитаме да ни спаси живота при евентуална катастрофа. Сред изобретенията на Асен Йорданов е и телефонния секретар, който също се използва и в наши дни.
Д-р Иван Ночев направил кацането на луната възможно със своето изобретение, а именно реактивните двигатели на лунния модул Орел.
България е третата страна в света след САЩ и СССР, която произвежда космическа храна, изобретена от екипа на академик Цветан Цветков.
Димитър Чернев проектира първата слънчева батерия и дава началото на цяла нова енергетика. Но достижението му остава някъде из архивите… Колко хора знаят, че слънчевата енергия е овладяна от българин?
Няма да повярвате, но човекът който изобретява автоматичната скоростна кутия, е българин и неговото име е Румен Антонов.
Лъчезар Цветанов изобретява говореща дигитална книга за слепи хора едва на 23 годишна възраст.
Инж. Койчо Митев е човекът, направил революция в междуезиковото общуване. Неговият метод за компютърен превод представлява особен алгоритъм, който кодира по цифров начин човешката реч. С негова помощ можем да комуникираме с чужденци на родния си език, без присъствието на преводач.
Да не забравяме д-р Стамен Григоров, откривателят на бактерията „Лактобацилус Булгарикус“, благодарение на която, българското кисело мляко стана феномен в Япония, където българския млечен продукт е издигнат в култ.
„Пионер 63“ е първият български електромобил, проектиран и изработен от екип инженери и конструктори на НИПКИЕМ към Балканкар. В линка по-долу ще видите текст на Юлиана Станчева, дъщеря на един от изобретателите му, инж. Евгени Танчев.

http://www.momichetataotgrada.com/article/za-prviya-blgarski-elektromobil-i-za-oshhe-neshho.html#.WMqqN49Em00

Инж. Христо Бъчваров изобретява прототипа на съвременния мобилен телефон, наречен тогава радиотелефон, който премахнал ограничението, човек да се позиционира на дадено място за провеждане на телефонен разговор.

Тази статия е малка част от българската намеса в световното развитие, но срамно и странно защо, тези открития никога не влизат в учебниците на съвремената образователна система.
Ние обаче на пук ще помним, няма да забравим имената на тези българи, защото „И ний сме дали нещо на света…“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имало едно време…

В тази статия, ще се опитам да не навлизам в конспиративни теории, но все пак има странни съвпадения и мистични връзки между български етноними и фрази, които чудно защо присъстват в езиците на няколко древни нации, блестящи със своето величие във времето.
Започваме с един шумерски запис, който проф. Хилпречт (Университета в Пенсилвания), смята за първата версия на Големия Потоп описан в Библията.
Шумерската версия на текста, е записана върху глинени плочи и разказва епоса за Гилгамеш.
Заповедта за тяхното написване е дадена от „Могъщия Шар на Кутите“ , иначе наречен Канасу Биги Кубрат- Владетел на четирите посоки на цивилизования свят.
Шумерски      Български

Канасу        –     Владея, повелявам, управлявам
Биги            –     Моя земя, земя, страна
Кубрат        –     Четирите четвъртинки на света
(къбрат)             (цивилизования свят според  Хилпречт)

В този текст, еквивалента на  „Ноевия ковчег“ е описан като Магур, което означава кораб-къща.
Етнонима магур, може да се срещне и днес в българските земи.
Гур              –      род, дом
Примери:
Пещерата Магура
Село Магурица в Косово
местността  „Магурица“ в Кюстендил.

Хилпречт смята, че потопа всъщност представлява скъсване на сушата около днешните протоци, Босфор и Дарданели, като след това днешното Серидиземно море, се излива в котловината, която днес наричаме Черно море. Отдавна е доказано, че Черно море някога е било само сладководно езеро. Всъщност дори и днес, най-дълбоките му пластове са сладководни. На дъното му бе открита най-древната европейска цивилизация, използвала още тогава златното сечение.
Според проф. Хилпречт, след този потоп, магура (кораба-къща), заседнал в планината Нисир в земите на кутите.
(Египтяните също имат МАГУР, но тук вече става дума за малка плиткодънна лодка.
Преди години, в Странджа бе открита гробница на Богинята БАСТЕТ, Богинята котка на египтяните, но и до днес не е ясно, какво е нейното приложение на балканите.)
Кутите са познати в историята ни, но са известни като кутигури. Ако изхождаме от шумерското тълкование на думата Гур, то би следвало да преведем КУТИГУР, като Рода или Дома на Кутите.
Ако се задълбочим още малко, можем да открием прилика и в друга дума от шумерския език.
Титлата Шар или Чар, звучи много близка до титлата Цар, за която съвременната наука твърди, че произлиза от Цезар, изменено в Кесар и накрая Сер, Сир или Цар.
Такова мнение изказват и българските учени, доц. Явор Шопов – СУ „Климент Охридски“  и доц. Христо Смоленов- БАН
Друго близко съвпадение е шумерския израз ДУР АН КИ (мястото, където небето АН се среща със земята КИ или хоризонта) и местността Дуранкулак ( „Дуранкулак“ в смислов превод е мястото където прародителя на този бик е ударил с копито земята и се образувало езерото в средата на което във вдлъбнатината на копитото се е образувал малкия остров, където има останки от живот съизмерими с варненския халколитен некропол. Или това е мястото където е наречено, че ще има винаги живот, благоденствие и родова памет.,)
Сега стигаме до шумерсата дума за Бог, която те произнасяли като БАЛЛ.
Както вече споменах, ГУР означава дом или род, къща, БАЛЛГУР- Божи дом, Божи род.
Няма да спекулирам със синхронизацията на двете думи, оставям всеки сам да направи своя извод.
Преминавам към друга такава народност, древна и вечна, също като българската.рВ индийския епос „Махабхарата“, както и в древните Ведически текстове има доста странни съвпадения, които разбира се подлагам на съмнение до доказване на противното, но все пак…

Богът който носи слънцето във древните Веди се нарича Суриа, а в българските Сурва.

„…Сурва Бога се роди, мамо млада Бога…“ – българска сурвакарска песен.
Сурвакарската традиция в древността, се изпълнявала в най-късия ден на годината, или 24 декември, когато всъщност е нова година за древните народи.
Запазени са 67 божества в българската митология:
Халата е една от тях и също присъства във Ведическите текстове, написани на санскрит.
Друго индийско божество е ДИНКАРА- този който носи новия ден.
ДИН или ДЕН
КАРА или НОСИ
Динкара (наречен още МИТРА) се вози в златна колесница, а водачът на колесницата се казва РУМЕН.
Богинята на знанието се нарича УММА, като УМ или РАЗУМ. (един от шумерските градове се нарича УММА, което е препратка назад във времето от ведическите текстове.)
Богът на ветровете се нарича ВАЮ ВАТЕР или ВЕЯ ВЯТЪР.
Индийците и днес знаят, че тази религия не е тяхна, тя е възприета от тях, но е донесена от БАЛЛХИКИТЕ, чийто владетел се нарича КАРДАМА, като кан КАРДАМ в „Именник на българските канове“

Недко Каблешков. Закрилникът на Пловдив.

Недко Каблешков е роден на 9 май 1867 г. в Копривщица. Произхожда от рода  Каблешкови, братовчед е на Тодор Каблешков, автора на кървавото писмо с което се оповестява началото на Априлското въстание. Едва на девет години остава сирак, а пръв негов учител става Никола Беловеждов. Женското благотворително дружество „Благовещение“ в Копривщица помага на Недко Каблешков да завърши Българо-католическата гимназия в Одрин, а след това – правни и политически науки в  университета в град Льов.
На 7 октомври 1889 г. става член на Пловдивския окръжен съд, а по-късно, прокурор.
В началото на 1895 г. е прокурор в Русе, а няколко месеца по-късно започва самостоятелна адвокатска практика в Пловдив. Заради изключителните си качества, Недко Каблешков бързо се превръща в един от най-изявените юристи в града и е избран в ръководството на Пловдивската адвокатска колегия.
През 1899  г. става общински съветник, но категорично отказва да стане кмет на град Пловдив. През 1901, само две години по-късно, се отказва изцяло от политиката.
Това се оказва правилен ход от негова страна, защото започва един забележителен период на неговата творческа и обществена дейност, който продължил повече от 70 години. Приносът му в обществената дейност започва още през 1900 г. когато е избран единодушно за председател на Македонското дружество в Пловдив.
Развива благотворителна дейност като взема активно участие в живота на дружествата „Майчина грижа”, „Инвалид”, Съюза за закрила на децата. Избран е за председател на Върховния комитет на благотворителността в Пловдив. Избран е за председател на ръководство  на открития в Пловдив по това време благотворителен дом „Кудооглу“ и заема този пост цели 18 години, без да вземе никакво заплащане за огромните си усилия.
Постепенно домът се превръща в най-големия и единствен за времето си на Балканския полуостров. Не само, че не  приема заплащане за ръководството на този център за помощ, Каблешков се превръща в един от основните дарители.

 

Дом на благотворителността и на народното здраве „Димитър Петров Кудооглу“

 

Благодетелят Димитър Кудооглу със съпругат си Екатерина.

Недко Каблешков дарява собствените си имоти в село Бойково, за построяването на почивна станция на журналистите, инжинерите и служебните служители на държавата. Пламъкът на възрожденския дух, подсилва обществената му кариера. Съвременниците му,  виждат в него  непреклонен, безкористен и неподкупен мъж, оценявайки  многобройните му заслуги. Наричат го „живата съвест“ на Пловдив.
Подарява на Етнографския музей ценни документи и реликви на рода Каблешкови, а
на Пловдивската градска община, подарява имотите си в Родопите.
Води открита борба в защита на евреите през 1943г. Изявява се като изключителен оратор.
Участва в строежа на множество паметници на съединението и загиналите в битка пловдивчани.

Не са малко и заслугите на Недко Каблешков от публицистичната трибуна, от която като виден журналист, ревностно защитава родината и разглежда нейните проблеми.
Първите творчески изяви на Недко Каблешков могат да се проследят още в далечната 1888 г., когато е сътрудник в списанието „Труд“, на Цани Гинчев.
През 1896 г.  редактира  известния вестник „Пловдив“.
През цялата си творческа кариера, Недко Каблешков публикува стотици статии в различни издания. Негово дело са книгите: „Априлското въстание“  от 1926, „Адвокатът, адвокатът-общественик и адвокатския морал“ от 1928, „Страшната народна злочестина“  от 1933, но посветена на земетресението в Южна България от 1928. „Страшната народна злочестина“ е отличена от Българската академия на науките. Каблешков предоставя всички пари от продажбата на книгата, на пострадалите от това земетресение.
„Горко на победените“ от 1937. Книга за Първата световна война и Ньойския договор, издадена е само първа част, останалите части на книгата остават в ръкопис. Запазени са още няколко недовършени книги, обхващащи обширни теми, като борбите за национално освобождение, обществените и политически проблеми. Запазени в архива, те си остават богатство, наследено от един колоритен гражданин на град Пловдив, който и днес може да ни даде своя съвет, стига да знаем как да го попитаме.
Умира през 1964 г.