Най-известния, неизвестен, модерен художник в България.

Преди да покажа новата незабележима, забележителност, свързана с известния, неизвестен художник с псевдоним „No Name“, ще ви разкажа накратко за красивата пешеходна пътека, която изглежда, като роял или друг клавишен инструмент.

Пешеходната пътека, е едно уникално явление, замислено с много вдъхновение. Намира се непосредствено до Градски Дом на Културата „Борис Христов“. Самата пешеходна пътека радва пловдивчани и туристи, като ги предразполага за евентуалното им посещение на някой спектакъл, поставен на сцената на обновения Дом на Културата в Пловдив.

Всеки ден заобикаляме подобни интересни хрумвания и се оказва, че пловдивчани не познават достатъчно добре своя град.

А сега, е време за ново място, с нова, не достатъчно забелязана и оценена забележителност на красивия ни град.

Къде според вас, се намира тази красива картина, изпълнена с любов към родината?

Дело е на нашумелия в последните няколко години художник, чиято самоличност, никой не е успял да научи, а именно „No Name“.

13 Август

1521 г. – Испанският конкистадор Ернан Кортес завладява столицата на ацтеките – днешния град Мексико.

След няколко неуспешни опита, през 1521 година, Кортес тръгва на поход с десетхилядна армия, срещу Теночитлан, столицата на ацтеките, днешно Мексико сити. В резултат на кървави сражения, Кортес излиза победител и позволява на жителите на града да го напуснат живи. Остават само ранените и осакатените, които в последствие умират.

1642 г. – Кристиан Хюйгенс открива южната полярна шапка на планетата Марс, наречена „Сиртис Мейджър Планиша“. Откритие, което е от изключително значение за космическите изследвания.

1868 г. – Катастрофално земетресение в Перу и Еквадор убива 25 хиляди и причинява щети за 300 милиона долара. Едно от най-разпространените земетресения в историята. Регионът на който се намират държавите, е изключително сеизмичен.

1907 г. – В Ню Йорк започват да се движат първите таксита. Този факт и до днес придава чара на мегаполиса. Жълтите таксита на новия град, са изобразявани на фона на други типични за града емблеми. Те са същото, което са червените автобуси за Лондон.

От дърво до желязо. България и Истанбул.

Истанбул е град, който трябва да буди гордост у всеки българин. В този рядко красив град, който съчетава ориенталската и западната култура по съвършен начин, се намира залив, с огромно историческо значение. Този залив се нарича „Златен рог“ и е дом на един от емблематичните квартали на града, Фенер.

През 1849 година влиятелният османски държавник от български произход, княз Стефан Богориди, подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки. Една дървена и две каменни, които се намират в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен храм.

Първия етаж на дървена къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. След време параклисът прераства в самостоятелен храм, който бързо добива популярност и става известен, като „Дървената църква“. Храмът е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 година каменните постройки в двора, са разрушени и с материала е изградена нова постройка с 25 стаи, разположени на цели три етажа, известна като Метоха. След създадената със султански ферман на 27 февруари 1870г. Българска екзархия, сградата става нейно седалище .

Княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“ на 25 октомври 1859г. Поставянето на основния камък е само символичен акт от страна на Богориди, защото истинското строителство на днешната църква започва три десетилетия по-късно, когато за втори път, екзарх Йосиф също полага основния камък, а датата е 27 април 1892 г.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман, на Българската екзархия, се позволява да построи нов храм, на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур.

Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I за трети път на 27 април 1892 г., което може би обяснява, как е просъществувала до днес. Трите основни камъка поставени в рамките на половин век, са като три огромни канари, които държат здраво православния храм.

Заради нестабилния терен, архитектът предлага метална конструкция от сглобяеми железни плоскости, изготвени от фирма, а поръчката е изложена на търг. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер.

Ваагнер имат солиден имидж в областа на желязото, освен качество, виенската фирма предлага и стил. На виенското изложение, едва през 1873 година, преди да бъдат създадени съвременните стъклени сгради, като молове и центрове, компанията излага своите продукти в оргомен павилион от стъкло и желязо.

500 тона. Толкова са тежали изработените във Виена между 1893 и 1895 компоненти, които са откарани по железницата до Триест. Оттам с параходи до Цариград.

Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, а всички елементи са захванати с всякакви крепежни елементи, като болтове, гайки и нитове, общо наброяващи близо 4 милиона. Мисията по сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил.

Интериорът на църквата също е изработен във Виена. Колоните са в коринтски стил, ангели и мотиви от флората създават атмосферата на вътрешността.

Стилът на интериора има ар нуво влияние, това е първият пример за ар нуво в Истанбул.

Ваагнер изработили иконостаса на православната църква по католически образец, а това принудило секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур, да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Изработката на новия иконостас е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, а иконите са изписани от художника Клавдий Лебедев, шестте камбани са отляти в Ярославъл, във фабриката на Пьотър Оловянишников. От шестте камбани днес звучат само две.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година, точно на празника Рождество Богородично.

Картичка, която отбелязва освещаването на църквата:

Днес българския храм в Истанбул е една от малкото оцелели железни църкви, които по начало са британски патент и са строени в много точки на света, но много малка част да се запазили до днес.

Църквата е изобразена на още една картичка:

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки, Паисий Пловдивски.

Волентирите на Войводата.

Италия и България имат минало, далеч преди Борисов и Берлускони. Пример за това как се твори история между две държави е срещата между младия Петко Киряков и италианския революционер Джузепе Гарибалди. Личността и съветите на италиянеца, повлиали на Петко и той до края на живота си, пази завета на своя другар от Италия. Това сам заявява Капитан Петко войвода пред биографа си Стою Шишков. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак-родолюбец, аз пазех строго и те ми помогнаха отпосле, па и аз самият почнах съвсем иначе да гледам на задачата си.“ По време на престоя си при италианския революционер Петко подкрепил идеята на атинските революционери за въстание на остров Крит. Гарибалди изпратил войводата и своя сподвижник Фридрих. Съдействал им за създаване на отряд от волентири – наемни войници. Скоро под знамето с белия кръст на червен фон се събрали 220 души италианци. Те заминали за Атина, където се присъединили още 67 души и стигнали в Крит, а там въстанието било в разгара си. Дружината е под командването на Коронеус, един от главните ръководители на бунта. Той поверил на Петко един отряд въстаници, а задачата била да пази планината Силик. 22-годишният войвода излязъл победител в 21 сражения, от които 5 особено кръвопролитни. Пред биографа си, той споделя, къде се е намирала дружината по дни. 30. III. 1866 в планината Силик. 6. V. при манастира Аркацилби. 20. V. в местността Йера Петра. 10. VI., пак в планината Силик. 1. VIII. в местността Аркадия. Димитрий Николич е участник в тези кланета и дава много сведения в „Дунавска зора“, в статията „Българските волентири в Критското въстание“: „Колкото чужденци-волентири бяхме дошли в помощ на критските въстаници, съставихме едно особено отделение от 141 души под главното командване на генерал Коронео. Това отделение се състоеше от 39 българи, 17 сърби, 38 черногорци и 84 италианци, от които 47 в отделението. От българите бяха убити шестима и ранени двама.“ Историята пази имената на малцина от българите. Един от тях е Димитър Общи, една от противоречивите личности в българската история. Имената на останалите са хайдутинът от ломско Беню Първанов, Коста Евтимов (Наполеона) от габровско, русенският хайдутин Георги Караискаки, който се бие още в гръцкото въстание „Филики Етерия“ през 1821 г., а през 1848 година, в похода на войските на Гарибалди към Рим. Според сведения на исисторика от гр. Сливен, д-р Георги Табаков и летописеца Захари Стоянов. На остров Крит са били и двамата по-големи братя на Хаджи Димитър – Христо и Петър. Въстанието завършва злополучно за въстаналите. Съгласно подписаното примирие, въстаниците били принудени да предадат оръжието си и да минат с наведени глави между строените турски войски. Такава заповед Петко Киряков получил от своя началник Коронеус. Българският войвода нямаш намерение да извърши подобна низост и не изпълнил заповедта. Вместо това, заедно с 18 души българи, Петко войвода бяга в Александрия. Там престоял два месеца. После заминал за Марсилия и след 6 месеца отново бил в Италия, където се срещнал с Гарибалди. Дългото пътуване на Капитан Петко войвода завършва в Атина. Там започнал да сформира чета измежду намиращите се по това време в града работници. Турския посланик в Атина, се жалвал пред градоначалниците, но в крайна сметка турците в града, решили да се справят сами с Петко войвода. От там нататък историята помни воеводата и неговите заслуги за българската свобода и история, но тези чужди битки, които Капитан Петко води, му осигуряват място в европейската и световната история, като борец за европейска свобода. При посещение в Кърджалийска област, преди да поднесе цветя на паметника на легендарния войвода Соломон Паси го нарича „Първия български евроатлантик.“ Тогава била представена за пръв път и идеята за паметник в Рим, който днес е факт.

Паметника се намира на площад „Гарибалди“, където се намират бюстове на гарибалдейци от всички националности.

Там сред всички европейски свободолюбиви и борци, на връх Джаниколо, се намира и бюстът на Капитан Петко войвода, който наблюдава Бюстът е сътворен от проф. Валентин Старчев и поставен през 2004 г.

12 Август

1813 г. – Австрия обявява война на Наполеон Бонапарт, известна като „Войната на шестата коалиция.“ Войната на Шестата коалиция (1812 – 1814 г.) е конфликт между Френската империя и коалиция, съставена от Австрия, Прусия, Руската империя, Великобритания, Португалия, Швеция, Испания и Рейнския съюз на германските държави. Поредната европейска коалиция, най-накрая успява да победи Франция и император Наполеон е изпратен в изгнание на остров Елба.

1851 г. – Американецът Айзък Сингер получава патент за шевната машина със задвижване посредством педал, с което се освобождават и двете ръце на шивача. През 1844 г. той се установява във Фредериксбург и работи в дърводелска работилница. През 1846 г. си отваря собствена дърводелска работилница. Тук развива своята „машина за рязане на дърво и метал“ и я патентова на 10 април 1849 г. През 1850 г. се връща в Ню Йорк. Помага в усъвършенстването на шивашката машина на Фелпс и двамата, финансирани от Г.Б. Циебер, основават фирмата Сингер (I.M. Singer & Company) и от 1851 г. заедно с нюйоркския адвокат Едуард Кларк. I.M. Singer & Company става скоро най-големият производител на шевни машини в света. След 10 години Сингер e милионер.

1875 г. – На заседание на Българския революционен централен комитет е взето решение за организиране и избухване на Старозагорското въстание (1875 г.). На 12 август 1875 г. БРЦК взима решение за подготовка на всенародно въстание. Определени са 5 въстанически окръга: Русенско-Шуменски, Търновски, Старозагорски, Сливенски и Ловешко-Троянски. За център на въстанието се избира Стара Загора с ръководители Стефан Стамболов., тъй като старозагорският комитет е най-силен. Някои членове на комитета обаче се противопоставят на въстанието като ненавременно. Поради това, в уречения ден 16 септември в Стара Загора се събира твърде малък брой четници. Някои от бунтовниците се скриват или емигрират от страната, гонени от турците, но други, като братята Михаил и Георги Жекови, не успяват да се спасят. Преследвани от турска потеря, братята се скриват в плевня. След кратка стрелба турците подпалват плевнята. Михаил умира вътре, а по-малкият – Георги, е пронизан от няколко куршума. Въстанието е много масово в селата около Стара Загора[1]. Над 800 души участват в образуваните 6 големи селски чети. Някои от четите пристигат в околностите на Стара Загора в очакване да се присъединят към въстаниците от града. Водят се тежки сражения около селата Обручище, Самуилово и Елхово. Четите на Руси Бакърджията (100 – 120 души) и на Стефан Чифутов (105 души), водят сражения с турците в околностите на село Елхово. Едновременно с това въстание в Шуменско и Русенско (Червеноводска въстаническа чета) действат 2 малки чети, които обаче скоро се разпадат, когато става ясен неуспехът на въстанието. Старозагорското въстание дава явен знак, че на дневен ред е освобождението на българския народ. То е проверка на силите за следващата по-мащабна освободителна акция, Априлското въстание през следващата 1876 г., която ще привлече вниманието на Великите сили. В 1875 г. в Одеса се създава комитет за помощ на балканските народи за освобождение. След въстанието следват мащабни репресивни мерки от страна на турските власти. Около 600 са арестувани, между които и част организаторите на въстанието, друга част емигрира.

1887 г. – От Виена тръгва първият влак Ориент експрес до Истанбул. „Ориент Експрес“ е луксозен пътнически влак на частната компания Venice Simplon-Orient-Express, пътувал между Париж и Истанбул. За баща на „Ориент Експрес“ се счита белгиецът Жорж Нагелмакерс. Първото му пътуване започва на 4 октомври 1883 г. По различно време с него са пътували Франц-Йосиф, Елизабет II, Оноре дьо Балзак, Шарл де Гол, Агата Кристи и други знаменитости. Описан е в произведенията на Агата Кристи.

Внимание! Роял на пътя!

Всеки ден стъпваме по уникални произведения на изкуството. Тази пешеходна пътека с годините ще изчезне и кой знае, дали някога отново, подобно хрумване ще бъде реализирано.

Културен Пловдив доказва, че има много какво да предложи на своите туристи, но дали пловдивчани ще се досетят къде се намира тази уникална идея.

Както обещах, още следващия четвъртък, читателите на http://www.plovdiv-times.com, ще получат своя отговор, макар да смятам, че е очевиден.

Цялата публикация „Внимание! Роял на пътя!“