Европа. Разкъсвана от политически промени, демографски, икономически и културни проблеми. „Бежанци“ от войната в Сирия взривяват сгради, премазват хора с камиони, изнасилват жени и обират домове на мирни граждани.
В това време на раздор, европейските лидери, диктуват собствените си виждания за просперитет, без да се интересуват от благото на европейските граждани.
Политиката е възприета добре от всички държави, включително и България.
На 6 ноември 2016 г., над три милиона и половина българи, решиха:
-Българските народни представители да се избират мажоритарно в два тура.
-Българските граждани, задължително да гласуват на избори и референдуми.
-Субсидията на българските партии, да бъде един лев, за един действителен глас.

Българските народни представители обаче, решиха да игнорират това решение и да го забравят.
Те отново готвят партийни програми, отново предлагат коалиции и всякакви рокада. Чува се дори, че се готвел нов двупартиен модел. Народа ясно бил показал, какво точно искал. А той искал двупартийна система, изборите го показали.
А референдума не ви ли показа, че желаем безпартийна система?
Не ви ли показа, че не желаем да ни управлявате вие?
Не ви ли показа, колко сте жалки и какви мекотели сте, че пренебрегвате волята на своя народ, само и само да мине?
Няма да мине!
Нека да припомня на господата от парламента, един забравен от тях фейлетон на Христо Смирненски, който обаче е толкова актуален за българското „днес“, колкото и „вчера“ когато е писано.

НЯМАТЕ ДУМАТА!

 

Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“… Боже мой! Пак война!… Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд първи… “ Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:

— Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?…

— Нека воюват тези, които я обявяват.

— Стт! Нямате думата! Отечеството говори…

 

*

По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън. Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби.

— Проклета война! Проклето тегло! Няма край!…

— Всичко ще се свърши, когато свършим всички.

— Може и по-рано — когато хвърлим пушките.

— Кой говори там? Пак ли ти?… Когато народният дълг говори, нямаш думата!

*

Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък, с измъчено продълговато лице.

— Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!

— Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила… Нека и те дойдат в окопите.

— Ст! Нямате думата!…

Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.

*

— Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.

— Ние сме голи, ние ходим по чорапи… с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи… Защо не сключите мир?

— По този въпрос ние имаме думата — вярвайте в своите министри.

— Не можем повече да вярваме… Толкова време ни лъжете!…

И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.

— Стойте! Къде отивате?

— В София! В София! Там! Искаме сметка ние!

— Не може!…

— Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем зарад вашите доставки, зарад вашите тютюни… Искаме да кажем и ние своята дума!

— Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български? Тогава може би немски?

… И германската артилерия доказва, че нямат думата.

*

По улицата буйна демонстрация.

— Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.

— Спрете! Къде отивате!

— Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?

— Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.

И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.

*

По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“ „Пред народен съд виновниците за войните!“

— Ние не сме виновни за войните — политическото положение беше такова.

— А спекулацията, ограбването?

— И за туй не сме виновни — стопанското положение беше такова… Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.

— Ст! Мълчете! Днес вие пък нямате думата!
***

Дано сега разберете уважаеми, че вие вече нямате думата. Колкото искате отричайте волята на народа, колкото искате убиждайте „Чалгара“ Слави Трифонов, но разберете… Нямате думата!

Още едно произведение на Христо Смирненски, може да затвърди неговата актуалност в нашата действителност и то е „Приказка за стълбата“.
Нека тя да бъде поучителен урок, за цената и последствията от нашето безрасъдство и твърдоглавост.
Нека да останем долу при народа, да не желаем да се качваме в глухия, сляп и безмозъчен свят на „Боговете“, тяхното не е живот.

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

 

Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“

– Кой си ти? – попита го Дяволът…

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

– Виж голите им кървави меса.

– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

– Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

“ Н и е   н я м а   д а   с е   и з к у ш и м   о т   в а ш и т е   к р е с л а   и
п о с т о в е.  Н и е   и с к а м е   с п р а в е д л и в о с т ! “
                                                                                                                                                  И в а н о в

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s